Сесили Зигесар - Новачката

— Здрасти — каза тя простичко.

— Ъъъ — заекна Брендън. — Ти не би трябвало да си тук…

— Не… но всъщност съм — засмя се леко Джени. — Разпределена съм в това общежитие.

— Значи ти си г-н Дженифър Хъмфри? — Хийт седна, кръстосвайки крака.

— Мда. В „Уейвърли“ са ме записали като момче.

Брендън отлично се досещаше какво си мисли Хийт в момента: „С цици като тези, със сигурност не си момче“. За бога, приятелят му беше такава досада на моменти.

— Аз съм Брендън — той протегна учтиво ръка, като пристъпи пред Хийт.

— Здравей — каза Джени и придърпа полата си надолу. Почти се паникьоса. От седемте момчета тук, които се мотаеха с багажите си, беше попаднала на двете най-готини. Брендън беше великолепен с безупречната си кожа, перфектната тъмно руса коса и дългите, гъсти мигли. Всъщност той беше по-хубав от самата нея! Джени харесваше момчета, които бяха малко по-небрежни и грубовати, досущ другото, което стоеше до Брендън — мръсно русолявата му коса беше леко мазна, а зелената оксфордска риза „Кели“ изглеждаше така, сякаш бе спал с нея. Тя го загледа отново и осъзна, че това беше момчето, с чиято кола се бе изкачила по хълма. Това с партито. Не я ли беше познал?

— Трябва просто да стоя тук и да чакам, докато измислят какво да правят с мен — тя погледна точно зад Брендън, в опит да опресни паметта на неговия готин приятел. — Може ли да постоя с вас?

Полагаше неимоверни усилия да контролира гласа си. „Новата Джени не говори с треперлив гласец, докато се самопоканва при готини момчета в пансион!“, скастри се мислено и заби нокти в дланите си.

— Естествено — отговори Хийт, зяпайки директно в деколтето й.

— Е, добре, какво правите вие тук? — Джени се заоглежда. — Всички ли трябва да висят в лобито, докато получат стая?

— Не, само ние сме прецаканите, затова чакаме, докато ни кажат къде можем да отидем — Хийт направи гримаса и извади Блекберито си от джоба на бежовите си панталони.

— Какво сте направили? — Джени седна.

— Не го слушай — поклати глава Брендън. — Учителите в „Уейвърли“ просто са задници.

Тя започна дискретно да остъргва калта от розовите си обувки, доколкото й беше възможно това.

— Аз съм малко уплашена. Нещо ме атакува на път за тук. Беше като… като голяма летяща котка.

— Оооо, това е Голям северноамерикански рогат бухал — обясни й Брендън. — Те са навсякъде из кампуса. Някой подарил на Академията двойка бухали преди сто години и те взели, че се намножили. Но въпреки че практически убиват деца през цялото време, рогатите бухали се явяват наш талисман. Може да се каже, че присъствието им е нещо като традиция тук.

— Цвъкат навсякъде — добави Хийт.

— О, аз обичам традициите — бързо възкликна Джени. — Но нещото ме връхлетя, сякаш не искаше да ме пропусне!

— Как би могло да пропусне — измърмори Хийт, докато чаткаше нещо на берито си. Отново погледна Джени в гърдите.

Старата Джени щеше да се смути, но не и Новата — тя щеше да го предизвика:

— Има ли някакъв проблем? — запита учтиво, поставяйки ръце в скута си. Хийт се усмихна кисело и после изправи глава:

— Чакай малко — той спря. — Откъде каза, че си? Ню Йорк?

— Да, от Горен западен Ню Йорк.

Очите на Хийт светнаха като на слот машина:

— Чувала ли си за клуб на име „Кокоше парти“?

Джени сви вежди.

— Мнее…

— Може да те заведа някой път.

— Неподходящо — измърмори Брендън. „Кокоше парти“ беше някакъв стрийп клуб в Манхатън, за който изведнъж всички заговориха. Той премести погледа си от Хийт към новото момиче. Двамата май бяха започнали някаква зрителна канадска борба. Тя изглеждаше напълно очарована, но какво от това? Макар Хийт да му беше приятел, нямаше как да не го сравни с някоя картина на Моне — определено впечатляваше, но ако го гледаш отдалече. Веднъж опознаеш ли го отблизо, ставаше прекалено… ами, смешен. „Само почакай, докато разбереш, че има навик да си гризе ноктите на краката“, мислеше си Брендън и скърцаше със зъби. „Почакай и ще видиш, че клюкарства повече и от момичетата. Скоро ще научиш, че момичетата го наричат «Пони» зад гърба му, понеже немалко от тях са го яздили.“

Състезанието по гледане сякаш беше приключило. Чу се тънък звук и вниманието на Хийт отново се насочи към блекберито. Хоп! Магнитното поле беше деактивирано.

— Г-н Дженифър Хъмфри — изломоти той отново. — От Горен Уест Сайд.

Хийт написа още няколко реда и захвърли телефона в чантата си. След това си съблече тениската и доволно потърка златистокафявото си, добре оформено, Прекарах-лятото-в-Кейп-Код тяло.