Сесили Зигесар - Новачката

— Естествено.

Брет почувства тръпка на ревност.

— Аз също — излъга тя. Не беше чула и дума от забележителната си приятелка откак беше изключена през миналия май.

И двете погледнаха към празното легло на Тинсли. Така ли щеше да остане цяла година? Сигурно ще могат да го използват като допълнителен шкаф или пък да го покрият с някое индианско одеяло и шарени възглавници, които щяха да купят от хипи магазините на Ринклиф. Или пък „Уейвърли“ щеше да им натресе някоя откачалка, с която никой не иска да дели стая?

— Тинсли ми звъня доста пъти — продължи Кели, леко войнствено.

— И на мен също — излъга Брет отново, докато вадеше блузите си от кремавия кожен куфар. — Е, как е Изи? — смени темата тя. — Виждахте ли се това лято?

— Ъммм… да — отговори Кели тихо, с едва доловима болка в гласа. — Ти среща ли се с Джеремая?

— От време на време, да — промърмори и Брет в отговор.

— Още ли те дразни начина, по който произнася думата „бар“? — попита Кели, докато внимателно проучваше прозрачния си розов гланц за устни, в тънка черна лакирана кутийка „Шанел“.

— Дааа — изстена Брет. Приятелят й, Джеремая, беше футболната звезда на „Св. Луций“ и макар да произхождаше от стар и богат род от Нютън — доста прилично предградие на Бостън — говореше с бостънски градски акцент и изпускаше „р“-тата, досущ като Мат Деймън в „Добрият Уил Хънтинг“

— Ти ходи ли при него, той идва ли при теб?

— Ами, прекарах една седмица със семейството му в „Лозята на Марта“. Беше добре.

Брет харесваше Джеремая, но истински се влюби в семейството му. Бяха класически новоанглийски аристократи с толкова семпло демонстриран добър вкус, че се явяваха пълна противоположност на подвластните й на кича родители. Но нямаше нищо против и Джеремая — красив, с ъгловата квадратна челюст, червеникаво-кафява коса, спусната небрежно до раменете и синьо-зелени очи, които я изпиваха. Брет беше обещала, че веднага щом се върне в училището ще му се обади, за да се отдадат на телефонен секс. Джеремая я бе пожелал през лятото, но тя не беше все още готова. Не бе съвсем сигурна защо — като оставим настрана факта, че беше девствена, тя сякаш не бе и сигурна, че точно той е правилният първи. Разбира се, колебанията от такова естество не бяха нещо, което момиче като Брет би обсъждало гласно. Пък и беше казала на Кели, че е загубила девствеността си много отдавна, с момче от Швейцария на име Гюнтер, което срещнала по време на семейна ски почивка в Гщад (макар че тогава тя едва му беше позволила да я докосне). Брет беше си извоювала имидж в „Уейвърли“ на корава, опитна и изтънчена кучка. Майка й беше точно обратното — безпомощна, наивна, инфантилна — и Брет не искаше да прилича на нея.

Кели изтегна дългите си, перфектно гладки крака.

— Наистина имам нужда от един душ — тя се прозя, стана и нахлузи чифт джапанки. — Искаш ли да вечеряме след това?

Брет сви рамене:

— Не зная. Трябва да преглеждам разни неща от дисциплинарния съвет за утре. Имаме и нов съветник, така че се налага да съм подготвена…

Брет беше избрана за младши дисциплинарен съветник миналата година, което й отреждаше главна роля в проверките на случаите и я превръщаше в младши началник на Дисциплинарната комисия. Това беше грандиозно признание за нейната популярност, тъй като подобна позиция можеше да бъде заета само от този, за когото е гласувал единодушно целият клас.

— Но пък може и да го пропусна. Има и парти тази вечер, така че…

— Както и да е — Кели размаха хавлията си и се обърна към вратата.

Брет се тръшна на леглото и се загледа през прозореца. Гледката на реката, която обикновено я успокояваше така, както шот със старо уиски, сега я задушаваше. Беше си представяла, че тази първа среща с Кели след дългото лято ще бъде по-различна. Не беше очаквала да заговорят за Тинсли веднага и мислеше, че Кели ще действа както обичайно — ще се хвърли на леглото й, ще отвори за двете едно пакетче солени гризини със сирене и ще си поклюкарстват за всичките диви, романтични и рисковани неща, които са правили през ваканцията. Щяха да се смеят, да пият джин с тоник и да излязат на вечеря — точно така, както беше миналата година.

Тя вдигна капака на телефона си и натисна копчето за бързо избиране на номера на сестра си, Бриана, която живееше в Ню Йорк и работеше като моден редактор в списание „Ел“. Бри беше минала през мелницата на „Уейвърли“ преди шест години и можеше да посъветва Брет във всяка ситуация. За нещастие, телефонът й веднага включи секретар. „Ей, аз съм — измънка Брет, щом чу сигнала. — Чувствам се… Не знам. Каша. Обади ми се или нещо такова“. Тя затвори и отново се пльосна на леглото. Точно тогава телефонът й иззвъня и тя го вдигна с очакването, че се обажда сестра й, но беше сгрешила.