Сесили Зигесар - Новачката

— Здрасти, Джеремая — въздъхна Брет и притисна телефона към ухото си. — Как си?

— Точно сега се чувствам абсолютно яко — тя чу дъха му от отсрещната страна.

Брет завъртя очи. После си го представи, проснат на леглото си в „Св. Луций“ на 15 километра оттук, в дрипави училищни футболни панталони и боксерки отдолу, с дълги загорели ръце и секси очи, и внезапно почувства прилив на удоволствие.

— Е, ще пробваме ли това… това нещо? — попита тя, без дори да си направи труда да затвори вратата на стаята. Нека любопитните новачки от съседната стая да слушат, защо не. Може пък и да понаучат нещо.

Owl Net Instant Message Inbox

ХийтФеро: Имам новини. Говорих с един по-голям приятел на брат ми, който работи в онлайн банкирането и той казва, че това място, „Рибена пръчица“, е хитът в града. Момичетата сваляли всичко срещу 99 цента!

КелиВърнън: Ъм, Хийт? Мисля, че си объркал съобщението, приятелю. Кели е. Не желая да слушам за стриптийзьорки. Не и когато се каня да влизам в банята.

ХийтФеро: Ти си под душа? Може ли да гледам? Сега, когато сте скъсали с Изи, си свободна птица, нали така?

КелиВърнън: Моля? Кой ти каза това?

КелиВърнън: Хийт? Къде си? Не е вярно!

КелиВърнън: Ехо!!

OwlNet instant Message inbox

БениКънингъм: Значи големият въпрос е: язди ли Понито вече?

КелиВърнън: Пони?

БениКънингам: Новият прякор на Хийт Феро. Радва се на повече езда и от кончето на селска въртележка.

КелиВърнън: Бляк. Няма начин да легна с него. Той е противен. А какво ще кажеш за себе си?

БениКънингъм: Първата година. Направихме го в гардеробната на „Стансфил Хол“. Никога повече. Супер зле.

КелиВърнън: Не че искам да сменям темата, но някой казвал ли ти е, че двамата с Изи сме скъсали?

БениКънингам: Амиии… може би.

Кели Върнън: Кой?

БениКънингам: Не помня. Трябва да се приготвям.

КелиВърнън: Защото не е вярно.

КелиВърнън: Сериозно.

КелиВърнън: Тук ли си още?

— Търся Дженифър Хъмфри — слабо и прилично на птица момиче с британски акцент и сламеноруса коса стоеше нервно пред Брендън и Джени, точно на прага на вратата на фоайето на „Ричардсън“. Носеше обикновено бяло памучно поло без ръкав, с триъгълна емблема върху джоба и панталони в цвят „каки“, които биха отивали повече на някоя провинциална домакиня — от тези, които се впиваха в талията и правеха задникът ти да изглежда огромен. — Предполагам, че сте вие.

— Да — Джени почти изписка, като се опитваше да прикрие ентусиазма в гласа си.

— Аз съм Ивон Щидър — момичето протегна ръка. Имаше отпуснати, меки длани и акне по брадичката. — Ментор съм на новопостъпилите ученици. Намерихме ви стая.

Брендън вдигна вежди към Джени и се изправи.

— Беше ми приятно да се запознаем, Джени.

— На мен също — отвърна тя. Метна розовите си сакове „Л.Л.Бийн“ на рамо и прошепна зад гърба на Ивон: — Ще се видим довечера.

— Наистина съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго — продължи Ивон, повела Джени надолу по стълбите на „Ричардс“, покрай входа, затрупан с вещите на вече нанеслите се обитатели — планински байкове „Трек“, скейтбордове, празни кутии от „Плейстейшън“ и около дузина добре употребени футболни топки.

— Не е проблем — отвърна Джени. За нея беше супер тръпка да се помотае с тези две готини момчета, но си тръгна почти с облекчение. Най-сетне можеше да подиша свободно.

— Обикновено не сме допускани до мъжките общежития, освен в официалните часове за посещение — Ивон погледна Джени косо, докато отваряше вратата за нея, след което кихна — веднага, щом стъпиха навън. — Всъщност това е първият път, в който аз стъпвам там. Знам всевъзможни неща за „Уейвърли“ и можеш да ме питаш за всичко. Имам предвид, наистина всичко.

— Окей, благодаря.

Ако Ивон не изглеждаше толкова задръстена, Джени би си помислила, че е взела нещо, толкова бързо говореше. Докато прекосяваха зелената морава, с нервен трепет в гърдите си я попита къде е настанена. Бяха се запътили към новото й общежитие, където щеше да живее цяла година! И където щяха да й се случат най-различни вълнуващи неща! Да се надяваме…

— Дъмбъртън, ей там, виждаш ли? — Ивон посочи двуетажна тухлена сграда с издадени прозорци, гледащи към задната част на кампуса. Над нея криволичеше реката, която тук определено изглеждаше по-добре, отколкото в града. Джени почти успя да визуализира в главата си отбора на момчетата, плъзгащ се гладко по повърхността на водата, в елегантните си канута, а мускулите на ръцете им изпъкват, докато гребат. — Това момиче, Тинсли Кармайкъл, живееше с Кели Върнън и Брет Месършмит, но после я изгониха от Академията и сега нейното място е свободно. Приятелката ми от джазовия ансамбъл, Сторм Батърст, живее до тях…