Сесили Зигесар - Новачката

— Ще взема душ. Иска ли някой да дойде?

Джени отвори уста, за да отговори, но Хийт се завъртя, намери пухкава бяла хавлия за баня в сака си и се завлачи към банята.

Брендън въздъхна, извади сребристия си „моторола RAZR“ и прегледа няколко нови имейла — само разни съобщения за добре дошли и спекулации относно съдбата на Тинсли Кармайкъл. Усети, че Джени го наблюдава и настръхна, без да може да контролира тялото си.

— Разрешено ли ни е да имаме телефони? — попита тя.

— Ами, не. Не можем да говорим, но всеки праща ММС и СМС-и. Включваш се към Бухалския нет (OwlNet) и използваш имейл адреса си от „Уейвърли“ — първо име и фамилия, без паузи. Това е училищна тайна, която преподавателските ни величия все още не са надушили.

— Дявол да го вземе, аз не нося моя. В ръководството пишеше: „Никакви мобилни телефони“.

— Бухалите на „Уейвърли“ не могат да използват клетъчни телефони в кампуса — иронично изрецитира Брендън. Джени се изхили.

— Да, всичко около Бухалите на „Уейвърли“ много ми допада.

Брендън се усмихна:

— Очевидно някой от старите управници на „Уейвърли“ е написал правилника след бурята на 20-те години на миналия век — по време на сухия режим, да кажем — когато маниерите и доброто поведение са били наистина важни. Предполагам, че бухалите са били талисман още тогава. После правилникът е бил адаптиран към по-модерни времена, с мобилни телефони и прочее екстри.

— Забавно — Джени се почувства по-спокойно. Бузите я боляха от толкова много усмихване днес.

— Е, ще има парти във фоайето тази вечер, може би ще искаш да дойдеш?

— Парти? — Джени вдигна вежди нетърпеливо. — Разбира се!

— Ще бъде нещо непретенциозно, но си е традиция, нали знаеш… — Брендън сви рамене. Изглеждаше по-малко срамежлив без Хийт наоколо.

Джени прехапа устни, което Брендън намери за неустоимо. Тя беше толкова свежа в лице и толкова искрено развълнувана, че е тук — съвсем различна от извадените сякаш от конвейер останали момичета, тип Барби-отива-на-училище в „Уейвърли“, с техните пуловери „Феър Айл“ и тъмни очила „Гучи“, и с вечното им чувство, че всичко им принадлежи. Сега трябваше само да стои настрани от Пони ездата, особено пък преди да е започнало училището…

— Добре — Джени прекъсна вътрешния му монолог. — Щом е традиция, трябва да дойда. Хийт ще бъде ли там?

Хийт прекрачи вратата на лобито. От чорлавата му руса коса се стичаше вода, надолу по голите му гърди, а бялата хавлия беше омотана около добре оформената му тясна талия. Не държеше нищо, освен берито си и каза с широка усмивка:

— Не бих го пропуснал.

OwlNet Instant Message Inbox

ХийтФеро: Вече се видях със стриптийзьорката. Два пъти.

РайънРейнълдс: ???

ХийтФеро: Баща ми я закара до офиса. После двамата с Брендън си седяхме в „Ричардс“ и тя дойде. Даваше го леко обаче. Наистина невинно. Но можеш да се обзаложиш, че е палавница.

РайънРейнълдс: Вече се е промъкнала в мъжките общежития?! Показа ли ти прашките си?

ХийтФеро: Все още не е…

„Мамо, моля те, кажи на Раул, че не може да влиза с мен в общежитието. Това е наистина смущаващо!“. Брет Месършмит се опитваше да балансира с кремава релефна чантичка „Шанел“ и черна чанта за лаптоп „Джек Спейд“ в едната ръка, и огромен фирмен плик „Хермес“ в другата, като беше закрепила платинената „Нокиа“ между рамото и ухото си. 120-килограмовият плешив личен асистент на нейните родителите, Раул, се опитваше да вдигне част от безкрайния й багаж, без да скъса черния си костюм по шевовете. Най-сетне се предаде и съблече сакото си, разкривайки бяла риза с потни петна и планини от мускули.

„Но, скъпа, ти имаш нужда от помощта му! — изгука майка й от другата страна на телефона с типичния си Ню Джърси акцент. — Не можеш да носиш сама тези големи куфари!“. Брет изстена и затвори с трясък капака на телефона си. Всички останали носеха сами чантите си, колкото и тежки да бяха. Шофьорите просто ги стоварваха на тротоара пред общежитието, откъдето едва ли някой би ги задигнал. Но нейните родители, Стюарт и Беки Месършмит от Ръмсън, Ню Джърси, я третираха като едно от безпомощните им, вечно треперещи кученца, порода Чихуахуа.

Родителите й… Бррррр, тя потрепери. Баща й, най-прочутият пластичен хирург в цели три щата, беше известен със способността си да изсмуче наведнъж от пациент максимално количество мазнина. Единственият път, в който майка й я беше придружила в „Уейвърли“, беше, когато Брет започваше осми клас. Докато обикаляха училището, г-жа Месършмит беше казала на една друга родителка — бяла англосаксонка с протестантско излъчване — че брадичката й е просто перфектна и попита кого е използвала. Жената й беше отправила празен и неразбиращ поглед, след което проумя въпроса и бързо им обърна гръб. Откак беше започнала да учи в „Уейвърли“, Брет директно лъжеше за своите родители. Обясняваше, че живеят във ферма в Източен Хемптън, но летуват в Нюфаундленд; че баща й е кардиолог, а майка й организира малки благотворителни мероприятия в Канада. Нямаше никаква представа защо бе избрала точно тази версия, но всъщност всяка една беше по-добра от истинската — а именно, че родителите й бяха не само новозабогатели парвенюта, но и най-лишените от вкус хора, които познаваше. Всички в „Уейвърли“ се бяха хванали на измислената история, освен Тинсли. Миналата година, когато Брет бе оставила телефона си в стаята и беше излязла, Тинсли бе отговорила на едно позвъняване вместо нея и беше провела въздълъг разговор с г-жа Месършмит относно предимството на леопардовите шарки пред тигровите такива — а тя, разбира се, се обаждаше от дома си не в Ийст Хемптън, а в Ръмсън, Ню Джърси. Ето това беше едно от положителните неща, произтичащи от отсъствието на Тинсли тази година — смущаващите й роднини щяха да продължат да са тайна.