Сесили Зигесар - Звездата на колежа

Тинсли Кармайкъл погледна назад към блестящата река Хъдзън. Ревът на оранжевия им фамилен хидроплан, понесъл се нагоре към лазурната синева, обозначи нейното завръщане в Академия „Уейвърли“ — престижен частен пансион в северен Ню Йорк, от който миналата пролет беше безцеремонно изключена. Тя зачатка пронизително с острите си токчета по стълбите към входа на „Дъмбъртън“ и усети върху себе си десетките погледи на останалите ученици, надзъртащи през надвисналите над главата й прозорци на общежитието. Отметна дългата си грива от буйна синкавочерна коса и обърна лицето си така, че да им го представи в най-добрата му светлина; вече очакваше трескавите въпроси: „О боже мой, къде беше?!“; „Как се върна?“; „Не те ли изключиха?“; „Беше ли в клиника?“; „Вярно ли е, че си заплашила да подпалиш «Стансфийлд»?“, и накрая, разбира се: „Защо Кели и Брет се измъкнаха от това, а ти — не?“

Тинсли имаше намерение да отрече всичко и да раздуха пламъците на всевъзможни спекулации. Изпитваше особено удоволствие да подхранва теорията, че самоотвержено е поела вината върху себе си, след като миналата пролет и трите второкурснички бяха хванати с екстази. Най-добрите й приятелки щяха да бъдат повече от шокирани да я видят сега. Не беше разговаряла с нито една от тях по време на дългото лято и все още самата тя нямаше никаква представа защо последствията от целия „инцидент“ бяха само за нея, освен ако някоя от двете не я беше изпортила. Но сега лятото беше свършило — феноменално лято при това — тя беше върната в Академията и се чувстваше щедра, всеопрощаваща и готова да забрави — стига Брет и Кели да й изкажат съответните пространни извинения, разбира се, и яко да й нацелуват задника.

Със своите древни, покрити с бръшлян тухлени сгради и полегати зелени игрища, Академия „Уейвърли“ беше копие на „Браун“ или „Принстън“, само че направено от джинджифилови бисквити. Докато Тинсли потракваше през фоайето, вървейки към „Дъмбъртън“ 303, долови познатото ухание на кокосов лосион и бебешки парфюм на Кели, примесено с тежкия дъх на цигари „Парламент“. Усмихна се, като си представи какво ще последва: тя прекрачва с танцова стъпка прага на тройната им стая и се хвърля върху старото си легло досущ като преди, когато се връщаше от отегчителните лекции по математика на г-н Фарнсуърт в залата „Хънтър“. Малката розова уста на Кели зейва; тя понечва да каже нещо готино, но се задавя със собствените си думи. Брет пък остава абсолютно поразена и напълно безмълвна. После двете момичета започват да квичат като малки прасенца и се хвърлят на врата й, обгръщайки я здраво с изящните си нозе. Е, поне такава беше картината в представите на Тинсли.

Вдигна белите пластмасови авиаторски очила над челото си и понамести голямата чанта от избелена кожа, която Кедо беше направил за нея, докато бяха на сафари извън Кейп Таун. Споменът за лятото в Южна Африка прониза сърцето й — партитата в Кейп Рейв с Кедо и приятелите му; изгревите, които посрещаха заедно над планината Тейбъл, а също и „Няма да се върна там, където съм бил“ — документален филм за хората в Южна Африка, върху който тя и баща й бяха работили през цялото време. Тинсли докосна колието си от зъби на акула (отново Кедо, сладкият Кедо), отметна дългата блестяща коса назад и със замах отвори вратата на стаята в общежитието. Та-дадам!

Тишината, която тя очакваше, трябваше да бъде породена от пълното изумление на присъстващите, а не от пълната им липса. Къде, по дяволите, бяха всички? Тинсли проучи пейзажа: добре познатата гледка към блестящата Хъдзън през широките бели прозорци; синьо-бялата плажна графика на Брет, поставена върху нощното й шкафче; празните бутилки „Кока-Кола“ до леглото на Кели и традиционно препълнения с фасове „Парламент“ пепелник върху прозореца. Но ни следа от Кели, нито от Брет.

Тинсли сбърчи нос, доловила непозната миризма — възможно ли беше това да е онзи парфюм на „Шанел“, който беше превзел целия площад „Грийнмаркет“ в Кейп Таун? Тя подуши въздуха и проследи уханната следа, водеща до водопад от разрошени кафяви къдрици, спуснал се от едната страна на старото й легло. Имаше някакво момиче в леглото й. Момичето се завъртя в съня си. Тинсли ритна старомодната дървена рамка на леглото с добре подкования си крак и настоятелно изиска отговор: