Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Коя си ти?

— Аз съм Джени — момичето седна в леглото и диво заоглежда стаята, докато огромните му гърди подскачаха от рязкото движение. — А ти коя си?

Тинсли тръшна чантата си до крака на леглото. Носът й все още беше сбърчен от отвращение. Определено е онзи парфюм.

— Къде са Кели и Брет? — попита тя.

— Те — започна Джени и разтърка големите си кафяви очи — бяха тук преди минута. Колко е часът?

— Часът е идеален, за да напуснеш леглото ми — обяви хладно Тинсли.

Джени поклати глава в опит да разсее мъглата на съня от мозъка си. Изумителното високо момиче, застанало над нея, носеше бял потник с щампа на бели листа, без сутиен отдолу. Джени завистливо се загледа в мургавите й рамене и линията на закръглените, високи гърди. Какво ли не би дала, за да може да носи такъв потник… Момичето имаше дълга черна коса и невъзможно сини, почти виолетови очи… Чакай малко, нейното легло ли?!

— Ти си Тинсли! — изписка Джени с пресилен ентусиазъм и заподскача нагоре-надолу, преди да осъзнае, че е облечена в супер тънката тениска с лого на „Констънс Билърд“, с която обичаше да спи. Надяваше се, че огромните й гърди не изглеждат смешно с бурното си движение, докато се връщат в изходна позиция.

— Не те помня — Тинсли скръсти ръце отпред, сякаш за да намекне, че Джени трябва да прибере гърдите си, преди да нарани някого с тях.

— Тук съм отскоро. Прехвърлих се от „Констънс Билърд“ — Джени посочи големите букви, отпечатани върху тениската и отново се замисли за гърдите си, — в Ню Йорк Сити — прибави тя с надежда, че самото споменаване на града ще й придаде повече надеждност или поне ще намекне, че е готина.

— Знам къде е. — Тинсли отсечено свали белите авиаторски очила от челото към носа си и те прилепнаха идеално върху потъмнелия от слънцето, малък чип нос.

Джени можеше да почувства вторачения й поглед иззад тъмните стъкла. Притесняваше се от тази среща още откакто предната вечер декан Меримаунт беше обявил завръщането на Тинсли. Но сега, след като тя вече беше тук, й изглеждаше дори по-страховита, отколкото си я бе представяла. Нима трябваше да съжителства с това момиче?!

— Имаш ли нещо против? — попита Тинсли и отвори супер модерната си избеляла кожена чанта, за да извади ароматизирана цигара.

Джени поклати глава и й предложи запалката „Зипо“, купена от Китайския квартал, с която палеше свещта с аромат на ябълка и канела до леглото си.

— Малко трева за разсънване, а?

— Това не е трева — Тинсли отново вдигна очилата на челото си. — Кой курс си, в крайна сметка?

— Новачка съм.

Тинсли издуха дима на кръгчета, също като Катерицата в „Алиса в страната на чудесата“, и Джени си припомни какво й беше разказал Сам — момчето от влака, с който беше пристигнала от Ню Йорк — за партитата в „Бард“ и за това, че миналата година Изи бил изневерил на Кели с нея. Джени си представи как момчетата се влачат зад Тинсли, омагьосани от виолетовите й очи и шоколадовите гладки рамене, и как момичетата я мразят заради същите тези неща. Джени също би я мразила, ако не беше така уплашена и едновременно с това завладяна от присъствието й.

— Значи ти си новата съквартирантка, така ли? — Тинсли се зае изпитателно да я проучва, сякаш беше някакъв винтидж пеньоар от петдесетте, който би могъл да е невероятна находка, но можеше да се окаже и просто осеян с петна парцал след една по-щателна проверка.

— Да. Кели и Брет са страхотни — отговори Джени с превзет глас, надявайки се внуши на Тинсли, че вече са от един отбор. Беше се сприятелила лесно с Кели и Брет, в края на краищата. Е, сравнително лесно. Кели я беше прецакала още през втората училищна нощ, когато остави впечатление у Дисциплинарната комисия, че Изи Уолш е бил в стаята им не за да се види с гаджето си Кели, а заради Джени. След всички разправии Изи пое цялата вина и Джени си бе помислила, че може би, просто хипотетично , това е някак свързано с нея самата.

Джени измъкна крака изпод бебешкосиньото си вълнено одеяло и се плъзна към античното дъбово бюро. Грабна опаковка серум за коса „Пантен“ и изстиска малко в шепата си. Шишето издаде пърдящ звук и Джени леко се смути. После се обърна към огледалото, докато заглаждаше дългите си кафяви къдрици, и изпита благодарност, че поне днес няма някоя от онези бели пъпчици покрай носа си, с които понякога се събуждаше сутрин.

— Е — обърна се тя, вече с оправена коса, но всичко, което видя пред себе си, беше затварящата се врата. Тя се трясна ядно и Джени отскочи несъзнателно крачка назад. Ееей, това не беше истинска пръдня все пак!