Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Какво се случи?

Тинсли наблюдаваше група новачки с руси опашки, които бяха наострили уши към каменните стълби. Тя хвана Кели за ръка и заобиколи откъм южната страна на Параклиса.

— Моля те, кажи ми — какво, по дяволите, се случи? — попита пак Кели, без да успее да се възпре. Тинсли се облегна на каменната стена и на свой ред отвърна:

— Ти ми кажи.

— Нямам представа! — ръцете на Кели отхвръкнаха глуповато встрани.

— Ти ли ме натопи? — изпитателно попита Тинсли, а Кели поклати енергично глава в отрицание.

— Брет ли беше?

За части от секундата Кели се поколеба дали да не обвини за всичко Брет. Точно това й се полагаше, задето беше държала връзката си с учителя в тайна. Но нещата между тях се подобряваха. Почти.

— Не бяхме ние.

— Заклеваш ли се?

— Заклевам се — Кели вдигна в нелеп жест дясната си ръка с изпочупени розови нокти. Беше ги съсипала вчера, по време на една напълно непривична за нея среднощна игра на фризби с някои от най-тъпите момичета в общежитието и с надежда, че ще успее да изкара от ума си Джени и Изи.

Тинсли я гледаше подозрително и устната на Кели започна да потрепва. Искаше й се всичко да е както преди, когато тя, Брет и Тинсли бяха трите части на едно цяло; когато довършваха взаимно мислите си на глас и се разсмиваха още преди някой да е казал нещо; когато си имаха безрезервно доверие. Всичко това изглеждаше толкова отдавна.

— Когато Меримаунт ме попита за екстазито, предположих, че ще си поделим вината — каза Тинсли накрая, стрелвайки с очи приятелката си. Тя изглеждаше така, сякаш беше остаряла с пет години от пролетта досега. — И затова си признах.

Кели пое рязко въздух, вдигайки ръка към устата си.

— А аз… аз отрекох всичко… Мислех, че и трите ще отричаме.

Тинсли забеляза неподдържаните й нокти и обеления лак и изпита съжаление към нея, макар че трябваше ролите им да бъдат разменени в този момент.

— Меримаунт ме изхвърли на мига. Финито.

— Тогава защо ти позволиха да се върнеш обратно? — попита Кели, докато последните закъснели ученички бързаха към Параклиса за сутрешната служба, а вързаните им със сънена припряност високи опашки подскачаха нагоре по стълбите.

— Разбраха, че съм прекарала ваканцията в работа върху документалния филм на баща ми за Южна Африка и промениха наказанието ми от „изключване“ на „временно отстраняване“.

Тинсли прокара пръсти през лъскавата си грива. Искаше й се да сподели всички детайли от това умопомрачително лято, но все още беше рано. Сега по-важно беше Кели да усети колко много е ядосана тя, задето наказаха само нея. Да осъзнае колко нечестно са постъпили те с Брет, като не са си признали и колко са я наранили с това, че никоя от тях двете не се и опита да се свърже с нея през лятото. После евентуално можеше да й разкаже — едва след като напълно смазаната от вина Кели й се извини и й каже, че ужасно съжалява и че би направила всичко, за да се сдобрят. Наистина всичко .

В този миг странен пронизителен звук разкъса тишината. „Иииииийййййййха“. Двете момичета обърнаха глави, за да видят Хийт Феро, който цвилеше като кон и вървеше към тях с „Блекбъри“-то си в ръка. Той провлачваше крак през прахта като раздразнено муле, а палците му натискаха малките бутони на телефона. Кели си припомни, че точно неговото идиотско парти беше сближило Джени и Изи, и заби нокти в дланите си.

— Какво става, красавецо? — закачливо каза Тинсли. — Липсвах ли ти?

Хийт погледна нагоре изпод разпиляната си тъмноруса коса.

— Уау. Ти се върна? — той се усмихна дяволито; зелените му очи, изпъстрени със златни точици, заблестяха, а после прибра телефона в джоба си. Кели завъртя отегчен о очи. Хийт, както всяко друго момче, обитаващо „Уейвърли“ и останалата част от Северното полукълбо, беше тотално запленен от Тинсли, и Кели го знаеше.

— Да, върнах се — каза Тинсли. — Засега.

Хийт притисна джоба си, когато „Блекбъри“-то започна да вибрира.

— Кой е? — попита Кели.

— Наистина ли искаш да знаеш? — отговори Хийт и извади телефона с лукава усмивка. Той се насочи към Параклиса, докато щракаше по малката клавиатура. Тържествените звуци на орган долетяха оттам и се разстлаха над футболното игрище. Не след дълго приглушена песен изпълни натежалия от напрежение въздух.

— Искам просто… — започна Кели, но гласът й затихна, щом съзря Изи Уолш да тича по пътеката, вторачен в двойка тлъсти бухали, летящи над главата му. Кели забеляза следите от жълта боя по маншета на избелялата му риза „Ливайс“ и си помисли, че вероятно е буден от изгрев-слънце и е ходил да рисува на тайното си място в гората. Никога не беше разкрил на Кели къде точно е то, но тя обичаше да си представя, че е някоя слънчева поляна с диви цветя насред гората, където той мечтае за нея и я вижда легнала гола на тревата, с венец от глухарчета върху русите коси — невинна, но и съблазнителна. Сега обаче се страхуваше, че лицето на Джени е заместило нейното в тези мечти.