Сесили Зигесар - Новачката

— Чакай малко, Тинсли ли каза? — прекъсна я Джени. Тя разпозна името, но покрай изобилието от информация, което пое за кратко време, не можеше да си спомни откъде. — Защо са я изгонили?

Ивон намести кръглите си телени рамки за очила по-добре на носа си. Миришеше на сироп за кашлица.

— Не съм сигурна — каза тя. — Пък и не обичам да клюкарствам.

— Хубаво. Но ще ми кажеш ли поне нещо за новите ми съквартирантки?

Ивон направи пауза и после продължи:

— Не ги познавам добре. Но са момичета, около които всеки се върти.

— Всеки се върти? — сърцето на Джени заби ускорено.

— Е, знаеш… те са тези, които винаги организират партита, които излизат с най-готините момчета… — Ивон се изкикоти и се обърна към Джени: — Не искам да кажа, че и в джазовия ансамбъл няма готини момчета. Ти свириш ли на нещо? Ансамбълът има нужда от хора.

— Ъъ, не, съжалявам. Но за Кели и Брет, значи те са наистина популярни?

— Да — кимна Ивон, заобикаляйки керемидена на цвят престилка, която някой беше оставил на полето. — Има една групичка тук, която всеки наблюдава.

„Тъй ли?“, развълнувано си помисли Джени. Тя докосна характерното за тук крокодилче на блузата си, доволна, че е направила такъв добър избор за дрехите, с които щеше да посрещне суперготините си нови съквартирантки. После забеляза високото момче с коса, която сякаш току-що се беше разделила с шапка, което прекосяваше моравата. Носеше голям дървен статив, а панталоните му бяха омазани с боя. Дъхът на Джени секна някъде в гърлото.

— Кой е това?

— Този там ли? — промърмори Ивон. — Това е Изи Уолш.

— Изи. Какво страхотно име — замечта се Джени. — Художник ли е или какво?

— Не знам много за него, освен че винаги се забърква в неприятности — Ивон сбърчи нос и прошепна: — И пуши много.

Със сигурност знаеше доста за човек, който не обича да клюкарства.

Момчето влезе през двойните врати на библиотеката. Джени внезапно изпита порив да зареже багажа си (и Ивон) и да го последва. Вместо това обаче, последва Ивон в общежитието „Дъмбъртън“. То представляваше старинно здание на два етажа, чието име беше издълбано в кафявия камък над голямата бяла дървена врата. Минаха през тесен коридор и после нагоре по гранитни стълби. На едно от стъпалата беше гравирано: „1832 г., Ринклиф, Ню Йорк“. Общежитието беше по-старо даже от разнебитената сграда, в която бе нейният апартамент в Горен Уест Сайд.

Навсякъде около нея цареше суматоха, момичета внасяха нещата си. Музиката на „Рууни“ се чуваше гръмогласно от някоя стая, „Ноу Даут“ трещеше от друга. Мерна една ниска азиатка с мънички опашлета да закача плакат на Дженифър Гарнър, която наритваше нечий задник като Електра. Стигнаха до стая 303, чиято врата беше леко отворена. „… и аз те облизвам целия, навсякъде. Не. Господи, Джеремая, ти все още не си свалил панталоните си! Не изоставай…“

— Мхм… Ехо? — подвикна Ивон, побутвайки навътре вратата.

По-голямо момиче с поразяващ външен вид и искрящо червена коса подскочи от едно от леглата. „Трябва да затварям“, смотолеви то и затръшна капака на телефона си. Погледна за миг към Ивон и после впи пронизващия си поглед в Джени.

— Ами… Това е Джени Хъмфри — обясни Ивон. — Тя е новата ви съквартирантка и е от… Откъде беше?

— „Констънс Билард“ — отговори Джени и протегна ръка, — Ню Йорк Сити.

— О, супер. Аз съм Брет Месършмит.

Момичето носеше колосана бяла риза с къси ръкави — от тези, които Джени цяло лято бе съзерцавала на витрините на шикозния и суперскъп „Сохо Скууп“ в Ню Йорк — и панталони с навити крачоли до коляното, каквито само най-модерните деца в Уилямсбърг имаха. Джени влезе в стаята, която беше по-голяма и някак по-семпла, отколкото си я беше представяла. Прозорците бяха огромни и красиви, с изглед към реката, докато леглата и мебелите бяха… просто стари. Тя проучи новата си дружка по стая с ъгълчето на окото си. Блестящо алената й коса беше подстригана в свирепа прическа, с ултра-модерните бретон и дължина до брадичката. На едното си ухо имаше около седем златни халки, а на лявата китка — златен часовник „Картие“, с инкрустирани диаманти. Беше много секси, специална и някак… позната. Тогава Джени си спомни — имаше нейна снимка на сайта на „Уейвърли“. Беше момичето, което демонстрираше ученолюбивост, наведено над учебниците си. Или поне Джени беше решила така.

— Какво става с Кели? — Ивон огледа стаята. — Пристигна ли вече?

— Под душа е — промърмори Брет.

Ивон примигна ядно, след това смотолеви нещо за урок по флейта и излетя от стаята. Джени се приближи до леглото, което изглеждаше незаето и седна, подрусвайки се няколко пъти върху него.