Сесили Зигесар - Новачката

— Господин Уолш! — изграчи Анджелика Пардий, управителката на „Дъмбъртън“. Анджелика нямаше и трийсет, но изглеждаше така, сякаш много бърза да достигне средна възраст. Днес например носеше тънък, безформен пуловер; права, черна пола до коляното и благоприлични черни обувки. Прасците й бяха синкаво-бели, с добре очертани вени.

— Трябва ли да ви докладвам вече?

Изи подскочи:

— Извинявам се — каза той и объркано сложи ръка на челото си, все едно пострадал от внезапна амнезия. — Не съм бил тук толкова отдавна и изглежда съм забравил в кое общежитие се помещавам!

Изи погледна Кели през стаята, право в очите и тя почувства, че настръхва.

— Ще те видя ли по-късно? — най-после успя да отвори уста.

Изи кимна едва забележимо.

— Конюшните? — прошепна Кели.

— Утре. — Отвърна Изи. „И защо не тази вечер“, прииска й се да попита, но не го направи.

— Г-н Уолш! — от устата на Анджелика се разхвърча слюнка; тя сграбчи маншета на ризата му и лицето и доби тревожно ален цвят.

— Добре, де! Казах вече, че тръгвам! — излая Изи.

Анджелика поклати глава и забързано го поведе надолу към залата. Кели се обърна и се зазяпа през прозореца. Изоставените конюшни — мястото на миналогодишните им тайни срещи. Само неколцина от учениците в „Уейвърли“ водеха собствените си коне, така че някои от клетките бяха постоянно празни. Тя се мразеше за това, че предложи първа срещата. Трябваше да бъде обратното.

Тълпи от новобранци се изсипваха пред стълбището на „Дъмбъртън“ и влачеха планини от багаж. Кели забеляза колко превъзбудени изглеждаха момичетата. Можеше да разбере защо. Толкова много са нещата около едно преместване в кампус, за които просто няма как да бъдеш подготвен! Скоро те щяха да открият, че не се нуждаят от половината боклуци, които са понесли и че са забравили истински необходимите неща — като например празно шише от шампоан, в което да си криеш водка. Видя как момичешкото множество се раздели, за да направи път на Изи, който слизаше по стълбите и кимаше към новите, невинни лица. За бога, трудно беше да излизаш с такъв флиртаджия. Тя скри лице в ръцете си. Очевидно нещо се беше объркало в Испания. В последната нощ, която прекараха заедно, тя му призна тайна, голяма и трудна за споделяне. И каква беше реакцията му? Никаква. Мълчание. Кели въздъхна. Трябва, просто трябва да поговорят за това утре… макар тя да очакваше и друго, освен просто разговор.

OwlNet instant Message Inbox

БениКънингъм: Един приятел на брат ми разправя, че имало ново момиче в „Уейвърли“, стриптийзьорка от Ню Йорк!

ХийтФеро: ?!?

БениКънингъм: Да. От някакъв клуб на име… ъъъ… „Кокоше парти“? „Пилешка хижа“? „Конска плевня“? Мисля, че е в Бруклин… Имам братовчед, който го е виждал — било място, където се съблича всичко, включително и прашките.

ХийтФеро: Кога мога да я видя?

БениКънингъм: Хийт, противен си!

ХийтФеро: Не го ли знаеше, миличка?

— Ето тук е добре — каза Джени на таксиметровия шофьор в момента, в който съзря червено-кафявата табелка „АКАДЕМИЯ УЕЙВЪРЛИ“, висяща от едно дърво, в близост до малка, едноетажна постройка от червени тухли. „Уейвърли“ не беше далеч от железопътната гара, но Джени нямаше да успее да стигне навреме.

— Сигурна ли сте? — шофьорът се извърна назад и разкри клюноподобен тънък нос и избеляла синя футболна шапка на нюйоркските янки — Защото офисът е…

— Уча тук — Джени го прекъсна и думите й бяха придружени от трепетно вълнение в гърдите. — Знам къде е офисът.

— Вие казвате — вдигна победено ръце таксиметровият шофьор. Джени му остави двайсетачка, излезе от таксито и се огледа.

Тя беше тук . „Уейвърли“. Тревата изглеждаше по-изумрудена, дърветата бяха по-високи, а небето — по-синьо и по-ясно от всяко друго място, което бе виждала досега. Изобилие от вечно зелени растения се стелеше навсякъде около нея, а вдясно — широка павирана пътека, която се виеше нагоре по хълм. Вляво се простираше зелено поле, а в далечината имаше няколко момчета в къси панталони „Абъркромби“, които ритаха топка. Цялото място миришеше на пансион. Също както дълбоките гори, в които бе успяла да стъпи няколко пъти, преди да научи, че има и по-интересни неща от това да обикаляш къмпингите из южен Вермънт с баща си и с откачените му анархистични приятели.

Кремав „Мерцедес“ кабриолет се плъзна покрай нея. Камбаната на кулата с часовника отбеляза един часа. „Да“, прошепна си Джени и се обгърна с ръце. Определено беше пристигнала.