Сесили Зигесар - Новачката

После забеляза, че очите на Изи са отворени. Широко отворени.

— Какво има? — попита тя и се отдръпна.

— Мисля, че това е първото издание на „V“ — промърмори той и се наведе напред, за да види по-добре книгата. — Не съм го забелязвал преди…

Кели възкликна от раздразнение и вдигна колене под брадичката си, удряйки Изи в челюстта.

— Какво? — попита рязко Изи.

— Няма значение — отвърна тя тихо и осъзна, че звучи по-обидено, отколкото й се искаше. Помъчи се да не позволява на мисълта, че перфектният им миг е безвъзвратно изгубен, да се настанява в съзнанието й. Твърде късно. Опита се да контролира гласа си, за да не трепери издайнически:

— Е… забелязах, че флиртуваш с Джени…

— Забеляза? Какво искаш да кажеш? — Изи леко се отдръпна от нея.

— Ами, рисувал си по цялата й ръка.

— О — облиза той устни.

— Е, добре ли върви?

— Предполагам.

— Видяха ли учителите, че, ъм… флиртувате?

— Г-жа Силвър може би… — Изи стана и се почеса по брадата.

Недостатъчно. Г-жа Силвър не беше от значение — двете с г-ца Емъри не бяха приятелки. „Може би е добре да го правите по-близо до залата за репетиции на оркестъра, пиленца“. Г-ца Емъри дирижираше оркестъра на „Уейвърли“ в дните неделя, вторник и четвъртък от седмицата.

Последва дълга тишина. Кели чуваше клоните на някакво дърво, които драскаха по прозореца. Най-накрая Изи проговори:

— Всичко, което те вълнува, е да избегнеш неприятностите, нали?

— Не — извика тя. — Разбира се, че не! Аз просто…

Той вдигна ръка.

— Не е правилно. Джени няма вина. Не мисля, че трябва да я въвличаме в това и не мисля, че тя трябва да те прикрива.

— Какво искаш да кажеш? — настойчиво попита Кели. — Не те интересува, че могат да ме изключат?

Тя почувства сълзите, които напираха в очите й и бързо захапа пръста на ръката си. Ухапа го силно, почти до кръв.

— Не, много ясно, че ми пука, но…

Кели поклати глава. Усещаше пулса отстрани на шията си.

— Не. Очевидно не ти пука. Ако беше така, щеше да правиш всичко по силите си, за да ме запазиш край себе си.

— Добре, но защо да го правя, като ти искаш единствено да ме манипулираш? — изкрещя Изи и гласът му прокънтя из притихналата библиотека. Кели зейна с уста.

— Извини ме, какво?!

— Много добре чу какво казах — прошепна ядно той.

— Вземи си думите обратно!

Изи въздъхна.

— Кели… — млъкна и я загледа така, сякаш не знаеше какво да я прави.

Тя нямаше представа какво я накара да изрече следващите думи, но така или инак ги промълви:

— Знаеш, че Брендън би го направил за мен.

— Брендън? — попита Изи и се намръщи. — Брендън? Бюканън?

— Да, Брендън! — Кели рязко отвърна. — Най-малкото, той…

— Най-малкото какво?

„Обръщаше ми внимание — помисли си Кели. — Най-малкото знаеше къде съм“. Преглътна задавено и се обърна към прозореца. Навън, точно отпред, два бухала се гушеха на клона. Изглеждаха така, сякаш се целуват. Изи прекоси стаята.

— И какво сега, искаш да скъсаме, за да се върнеш при Брендън?

— Не съм казала такова нещо! — задъха се Кели. — Ти искаш ли да скъсаме?

Сърцето й наистина започна да прескача. Това ли беше? Изведнъж тя се почувства прималяла и замаяна, все едно всеки момент щеше да падне от безкрайно висока скала и се опитваше отчаяно да намери опора в каменистия й ръб.

— Просто спри да ме манипулираш — твърдо каза Изи. — Ако си мислиш, че Брендън — който впрочем е пълен гей — би направил нещо подобно за теб, значи може би е по-добре да излизаш с него.

— Той поне ме обичаше! — защити се Кели. — Брендън поне искаше да правим секс!

Думите й увиснаха във въздуха за минута. Устните на Изи се разтвориха, като че искаше да каже нещо. Веднага след това на тежката дъбова врата се почука. И двамата замръзнаха.

— Ало? — извика нисък носов глас. Принадлежеше на г-н Хейм, киселия главен библиотекар. — Проблем ли има тук?

Кели погледна към Изи и оголи зъби, преди да произнесе с най-сладкия си глас:

— Просто учим!

— Трябва да пазите тишина — прошепна г-н Хейм. Той отвори вратата и показа чорлавата си глава през процепа. — Шумът в тази стая не се толерира.

— Както и да е — извика Изи, щракна с пръсти във въздуха и изпъна тениската си. — Аз се махам.

Той се стрелна покрай г-н Хейм, като едва не го отнесе, без дори да се обърне към Кели за „довиждане“.

— Това е място за спокойна работа с литературата — издекламира г-н Хейм и пристегна вратовръзката си с училищна емблема почти до степен задушаване. — Високият тон не се толерира.