Сесили Зигесар - Новачката

В момента, в който удари звънецът, Джени се втурна към първата кабинка в женската тоалетна в „Джеймисън Хаус“, влезе и разгъна бележката. С разкрачени, леко размазани графитени букви вътре пишеше: „Бухалите в «Уейвърли» говорят. Можем да ги послушаме заедно някой път.“

Джени сгъна бележката, сгъна я пак и пак, и пак, и я мушна в чантата си. Без съмнение си беше изгубила ума по Изи Уолш. По всичко негово — от тъмната рошава коса до изпръхналите му великолепни устни; от увлечението му по Шагал до изцапаните с морскосиньо мастило ръце.

Тя излезе най-накрая от кабинката и се загледа в мръсното огледало над мивката. Не знаеше какво точно търси в лицето си отсреща — може би доказателство, физически знак, че в момента с нея се случваше нещо изключително важно.

Джени знаеше, че Изи искрено я харесва. Не защото Кели му е казала, а защото той го искаше. Не беше сигурна откъде знае, но знаеше.

Owl Net Email Inbox

To: BrettMesserschmidt@waverly.edu

From: EricDalton@waverly.edu

Date: Петък, Сеп 6, 15:33

Subject: Fw: Предстоящо заседание на Дисциплинарната комисия

Брет,

Препращам ти имейла на декан Меримаунт, тъй като касае предстоящото заседание. Мисля, че трябва да го прочетеш.

И благодаря за вечерята снощи. Беше много… освежаващо.

До скоро.

Begin forwarded message:

To: EricDalton@waverly.edu

From: DeanMarymount@waverly.edu

Date: Петък, Сеп 6, 2:20

Subject: Предстоящо заседание на Дисциплинарната комисия

Скъпи Ерик,

Както знаеш, първият случай на ДК за тази година, относно Изи Уолш и Дженифър Хъмфри, е насрочен за разглеждане в понеделник. Исках да съм сигурен, че ще проявим безпрецедентна липса на толерантност. Фактът, че г-н Уолш е потомствен възпитаник на Академията и родителите му са нейни спонсори, очевидно създава известни усложнения. Колкото и да е неприятно — лично прегледах досието на г-ца Хъмфри и мисля, че тя е чудесно попълнение в програмата по изкуства на „Уейвърли“ — някой все пак трябва да поеме вината за това. Ако Комисията счете, че тя е виновна, боя се, че ще трябва да я изключим.

Нека положим усилия и да започнем годината със стъпка в правилната посока.

Предварително благодаря!

В петък следобед, преди първата за годината тренировка по хокей, Брет беше седнала в съблекалнята и дърпаше с все сила сребърния пръстен „Тифани“, подарен й от Джеремая през лятото. Нещото се беше впило в пръста й, но тя не го искаше там. В мига, в който потъна в плюшените черни седалки на семейната лимузина на Ерик — беше уредил кола за връщането й в „Уейвърли“, тъй като той щеше да плава с яхтата си — Брет вече страдаше от липсата му. Макар и да не бяха се целунали, тя все още го усещаше върху себе си. Този божествен аромат на „Аква ди Парма“. И това сутрешно кафе лате, с дъх на Бордо…

— Хей — срамежливо се обади някакъв глас.

Брет се обърна и видя Джени, която сядаше до нея на дългата дървена пейка, за да нагласи чорапите си над наколенките. Буйната й кафява коса беше прибрана на висока опашка, носеше сиви спортни шорти и къса тениска в цвят лавандула, с оранжевото лого на „Ле Бест“ — хипермодерна марка, по която бяха луднали всички момичета и която се продаваше в месопреработвателния район на Манхатън. Там обаче нямаше никакво месо, а само скъпи, дизайнерски бутици. Брет се почувства зле заради Джени, когато прочете имейла от Ерик, но това беше цената да делиш едно легло с Кели… И с Изи.

— Здрасти — отвърна Брет.

Джени се изви и кръстоса краката си така, сякаш й се пикаеше.

— Виж… има нещо, което наистина трябва да знаеш…

Брет се вторачи в Джени. Нима имаше намерение да й разкаже за онази нощ и за това, което всъщност се бе случило между нея и Изи? Или може би Кели беше си признала за изключването на Тинсли? Каквото и да беше нещото, Брет искаше да го чуе.

— Какво?

— Аз… аз те видях да се прибираш. Посред нощ. И знам къде си била.

Брет още веднъж се вторачи в нея и почувства, че устните й се извиха така, както правеха винаги, когато се паникьоса.

— Какво?! — гласът й едва се долавяше.

— Няма проблем — каза Джени бързо. Лицето на Брет ставаше все по-бледо и по-бледо, от което очите й станаха огромни и тъмни. Джени дълго бе мислила дали трябва да й казва, защото проблемът беше там, че Джени не умееше да пази тайни. Не беше от хората, които щяха да изпеят на целия свят, но винаги трябваше да има поне един, с когото да сподели. От това бремето на тайната ставаше по-леко. И защо тогава да не сподели тайната на Брет със самата Брет?