Сесили Зигесар - Новачката

— Родителите ти се отнасят с теб като с принцеса и ти си разглезено малко чудовище.

— Може би — Брет надигна виното си и отвърна предпазливо: — Ти не си ли?

— Може би — усмихна се на свой ред той.

— Но… за да отговоря все пак на въпроса ти, да, разглезена съм — започна Брет.

Лъжливата семейна история за фермата в Ню Хемптън и благотворителните партита за подпомагане на застрашените видове птици беше готова на върха на езика й, но тя се спря. Нещо в начина, по който я гледаше Ерик, й вдъхна сигурност, че може да му се довери — независимо колко смущаваща можеше да бъде истината. Брет беше обзета от странно спокойствие.

— Къщата на моите родители… майка ми я създаде като копие на Версай — започна тя бавно. — Само дето се намира в… ами, в Ръмсън, Ню Джърси.

— Знам къде е Ръмсън — прекъсна я Ерик, — плавал съм дотам няколко пъти. Изглежда много подходящо място за прекарване на детството.

Тя го погледна изпитателно. Не личеше да й се подиграва. Отпи още една глътка, пое дълбоко въздух и продължи:

— В такъв случай сигурно си виждал къщата. Най-голямата е по крайбрежието. Родителите ми са малко като героите от онова шоу за семейство Сопрано, сещаш ли се? Дето са червиви с пари, но имат таланта да ги харчат по възможно най-идиотския начин? Е, такива са и нашите, но поне спазват закона. И вкусът им е по-лош, ако това изобщо е възможно.

— Значи любимият десен на майка ти е леопардовият? — закачи я Ерик.

— О, не, още по-зле. Зебровият. Той е навсякъде — ластични панталони, чорапи, бар столове. Невъобразимо. Сестра ми, която е моден редактор, е заплашвала много пъти, че ще се откаже официално от семейството.

Ерик се изхили.

— Моята майка си пада по кашмира — с шарки, които приличат на малки сперматозоиди.

— Ъхх — потърси се погнусено Брет.

Тя вече усещаше леко замайване, въпреки че беше изпила по-малко от чаша вино. Да разказва на Ерик за родителите си изглеждаше съвсем естествено. Брет се зачуди защо ли бе вярвала през всичките тези години, че щеше да е далеч по-добре за нея, ако можеше да се похвали с нормална по големина, сива каменна къща в Кейп Код и с две тойоти отпред, вместо с двата златни хамъра, тапицирани в еднаква зеброва кожа и с избродирани на облегалките за глава гигантски семейни инициали.

Да се отпуснеш и да говориш без задръжки беше изкушаващо приятно. Изпита желание да продължи.

— Майка ми носи розови диаманти и яде само трюфели „Линд“ и „Золофт“. Има седем малки, крехки кученца Чихуахуа, с еднакви зеброви каишки, които води със себе си навсякъде. А баща ми е пластичен хирург.

Дълго пазените тайни се изливаха от устата на Брет — не беше за вярване какво споделя с Ерик!

— Сериозно? — той подпря брадичка на дланта си. — Разкажи ми още.

— Добре — отвърна тя ентусиазирано. — Понякога баща ми кани на вечеря някои от по-известните си клиенти и тогава се приказват наистина отблъскващи неща. Като например как са изглеждали циците им преди операцията или какво се случва с всичката тлъстина, която изсмукват от хората.

Брет се чувстваше напълно свободна. Все едно се гмуркаше гола. Ерик се наведе напред и попита:

— И какво правят с нея?

— Използват отделни клетки — прошепна тя — за разни изследвания, знаеш.

— От сланина? — прошепна ужасено Ерик в отговор. Брет кимна.

— Ами, ъмм… да, но понякога просто я изхвърлят.

Той се облегна назад и се загледа в нея със замечтана усмивка.

— О, боже, това е толкова… освежаващо!

— Освежаващо?

Ерик се намести на дивана и зарея поглед навън към водата. Малка грациозна лодка се поклащаше върху вълните на може би 500 метра от брега.

— Повечето хора непрекъснато се опитват да се изтъкнат; дори децата в „Уейвърли“, които по принцип са по-изтъкнати от останалите. Искам да кажа, никой не е искрен по отношение на себе си и семейството си. Кого го е грижа дали баща ти е носител на Нобелова награда или изсмуква сланина от задниците на разни жени в Ню Джърси? Какво общо има това с теб?

Брет го изгледа продължително и после се съгласи:

— Да. Това е точно така.

Той отвърна на погледа й, след което кратко заключи:

— Ти си различна.

Брет срещна очите му и всичко вътре в нея сякаш щеше да се взриви.

— Ще ме извиниш ли — прочисти гърлото си тя. — Трябва да се обадя по телефона.

— Разбира се — Ерик дръпна стола си назад и със ставането си докосна лявото й бедро с ръка. Брет застина за секунда. Ръката му не се отмести. В този миг големият шкаф-часовник в дъното на стаята започна да отмерва часа и той се отдръпна.