Сесили Зигесар - Новачката

Тъкмо когато подмина две дебели катерици, които се боричкаха заради някаква бисквитка, телефонът й изжужа и получи съобщение. „Сори, че прекъснахме вчера — пишеше сестра й. — Обичам те!“

Брет бързо набра номера на Бри и изчака включването на гласовата й поща. „Отивам на вечеря с Далтън — прошепна в микрофона. — Ревнувай. Ама много“. После натисна „Край“.

Брет влезе в офиса на администрацията със свит на топка стомах. Лобито беше празно. Върху огромната тикова масичка за кафе бяха спретнато подредени издания на „Ню Йоркър“, „Иконъмист“ и „Нешънъл Джеографик“. От уредбата се лееше симфония на Вивалди. Старият черешов под заскърца под черните ботуши „Джими Чу“ с висок ток, докато Брет се приближаваше към около 50-годишната главна администраторка, г-жа Тълингтън.

— Имам нужда от пропуск за тази нощ — каза Брет небрежно. И тъй като човек винаги имаше нужда от основателна причина за подобно нещо, добави: — Ще придружавам чичо си на едно тайно наддаване в Хъдзън, за антични руски произведения на изкуството и яйца „Фаберже“.

Брет знаеше, че една лъжа звучеше много по-убедително, когато бе наблъскана с дребни смешни детайли. Г-жа Тълингтън погледна към нея над очилата си с рамки от черупка на костенурка. Бръчките покрай устата й се извиха неодобрително. Брет беше облечена в черна пола „Армани“ на тънки бели райета, с цепка отстрани. Устните й бяха оцветени в ярко ален цвят, бледите й ръце бяха голи, а деколтето на копринения й топ се спускаше толкова надолу, че почти разкриваше дизайнерския й черен дантелен сутиен. Най-накрая г-жа Тълингтън издаде пропуска.

— Приятно прекарване с яйцата — каза тя сухо и официално. — И с чичо ви. Толкова е хубаво, че вие, момичета, поддържате близки отношения със семействата си.

Би станало интересно, ако г-жа Тълингтън си направеше труда да погледне през прозореца. Щеше да види как Брет се качва в ловджийско зелен „Ягуар“, модел от 57-ма година — кола, която категорично няма начин да принадлежи на нейния чичо, безработен актьор около четирийсетте, понастоящем личен треньор на отпуснати млади майки във фитнеса „Боди Илектрик“ в Парамус.

Ерик беше облякъл тъмносини дънки „Трю Рилиджън“ и фина бяла риза. Брет покри коленете с полата си и се почувства някак прекалено нагласена.

— Изглеждаш много добре — усмихна се Ерик и сграбчи скоростния лост.

— Мерси.

От CD плеъра се носеше песен на „Зигър Рос“. Прозорците бяха смъкнати до долу и хладният бриз на късното лято се плъзгаше вътре. Докато се спускаха по главния хълм на „Уейвърли“, покрай училищните игрища, Брет внезапно потръпна и се почувства дезориентирана. Сякаш напускаха Академията завинаги, без никога да се върнат. Нещастници. Тя си представи как всички в момента се настаняваха в залата за вечеря. Всяка седмица в четвъртък сервираха спагети с воднист доматен сос и противно пържено пиле.

Тя погледна крадешком към профила на Ерик — леко вирнатият му нос и перфектната, брадясала, точно колкото е необходимо, челюст — а после се загледа надолу към платинената гривна с рехава плетка, която той носеше на дясната си китка. Брет реши, че сигурно е подарък от момиче.

— На прапрапрадядо ми е била — обясни той, улавяйки погледа й и завъртя гривната около ръката си. — Харесва ли ти?

— Да — отговори тя, останала без дъх. На практика тази гривна се явяваше американско национално съкровище. — Красива е.

Те напуснаха територията на „Уейвърли“ и влязоха в града — една главна улица с малки и старомодни лампи от ковано желязо, магазин за художествени произведения, цветар, бръснарница с типичния знак в бяло, синьо и червено отпред и няколко тухлени къщи, това беше всичко. Брет беше решила, че отиват в „Малкия петел“ — мястото, където те завлича винаги семейството за Деня на родителите, защото е превзето и френско, и единственото в радиус от километри, където се сервира гъши дроб. „Ягуар“-ът обаче се плъзна покрай ресторанта, без изобщо да забави ход. Профуча покрай мола на края на града; подмина Макдоналдс и синеплекса също.

— Предполагам, че трябваше първо да попитам — обърна се Ерик към Брет, — но до колко часа е пропускът ти?

— До полунощ — каза Брет. Беше шест часът.

— Това ни дава шест часа — усмихна се Ерик.

Той отби колата към един просторен паркинг, мина по някаква алея и после зави към голяма, бетонна квадратна сграда. Това беше летището на „Уейвърли“, където бе кацнала със самолета на собствените си родители няколко дни по-рано. На пистата наперено бе застинал в очакване малък самолет „Пайпър Кюб“. Мъж в зелено пилотско яке и футболна шапка „Бостън Ред Сокс“ стоеше до него и дъвчеше незапалена цигара. Двамата с Ерик си помахаха за поздрав.