Сесили Зигесар - Новачката

— Къде отиваме? — настойчиво поиска да узнае Брет, а сърцето й препускаше. Не знаеше какво да очаква, но знаеше достатъчно, че да се вълнува. Щом това излизане започваше със самолет, кой знае докъде можеше да се стигне нататък. Боже мили!

Ерик угаси двигателя на автомобила.

— Мислех, че можем да си позволим нещо повече от пилешкия специалитет в „Малкия петел“.

— В „Линдисфарн“ ли отиваме? — попита мъжът с коженото яке.

— Точно така — отвърна Ерик.

Разбира се. Бяха се запътили към фамилното имение в Нюпорт. Брет едва се владееше. Беше като в оня сладникав филм „Дневниците на принцесата“. Само дето Брет беше по-готина от Ан Хатауей с мишето лице, пък и той беше Далтън!

Брет беше виждала „Линдисфарн“ само в холивудските репортажи, затова, когато самолетът докосна пистата в имението тя потръпна от чувството, че навлиза в бляскав мираж. Фамилният дом на семейство Далтън, с грандиозна океанска панорама, представляваше всъщност покрит с бръшлян каменен замък, с кулички, канали и с всичко останало. Тя си спомни, че в репортажа разправяха дори за някакъв рядък вид лебеди, който обитавал канала покрай замъка вместо алигатори, макар в момента да не се мяркаха никакви бели птици. Сигурно спяха. Когато слезе от самолета и стъпи върху еластичната, перфектно окосена морава, дори соленият океански въздух й се стори кралски. Отне им почти 10 минути, за да стигнат от площадката за кацане до къщата. Жълтият лабрадор на градинаря, Мишка, приятелски ги посрещна, а после бе извикан от стопанина си в далечината, който помаха на Ерик.

Ерик първо разведе Брет из имението. Въведе я в къщата през тежките тъмни дъбови порти, а после и във френския салон — кръгъл и с висок купол, осеян с бели фрески. Брет едва си поемаше въздух. Всичко, което можеше да се случи в живота й оттук нататък — като например да влезе във висшата училищна лига, да се премести в апартамент в най-луксозния манхатънски квартал „Трибека“ или да срещне президента на Франция — щеше да бледнее пред настоящия момент. Тя се намираше по средата на величествен френски салон и съзерцаваше огромните, мъгляви платна на Моне по стените.

Брет беше толкова впечатлена, че едва успя да запази концентрация, докато обикаляха от стая в стая. После се насочиха към задната част на имението, където беше къщата за гости — стара зелена постройка с огромна тераса отзад и с дървени стълби към океана. Повечето къщи за гости се състояха от малка дневна и спалня. Къщата за гости в „Линдисфарн“ обаче беше голяма, почти колкото семейния, съвсем немалък дом на родителите на Брет. Влязоха вътре и тя седна на големия удобен диван с дамаска на пъстри цветя. Докато Ерик се суетеше из кухнята, Брет се вгледа в белите стени, обсипани с картини на Уорхол. Ако Далтън изобщо имаха персонал — а тя беше сигурна, че разполагаха с такъв в изобилие — то той със сигурност умееше да не нарушава уединението на семейството.

Ерик опитно наля отлежало Бордо в две огромни, скъпи чаши. Изглежда не му пукаше, че възрастта на Брет не позволява легалната употреба на алкохол.

— В тази къща прекарвам по-голямата част от времето си, когато съм тук — обясни той и разклати виното в чашата си, пристъпвайки към широката веранда отвън.

Само на няколко крачки от тях вълните се разбиваха в скалите. Брет отпи голяма глътка вино. Какъв живот!

— Е — започна Ерик, — Брет Месършмит. Коя си ти?

Той я погледна по начин, твърде различен от начина, по който възрастните гледаха тийнейджърите и си мислеха, че все някога ще пораснат и тогава ще станат сериозни хора. Не, той я погледна напрегнато, все едно тя наистина означаваше нещо за него. Брет надигна отново чашата си и трескаво се опита да измисли брилянтен, но стегнат отговор. Коя беше Брет Месършмит?

— Ами… харесвам Дороти Паркър — отговори тя и веднага й се прииска да си прехапе езика. Държеше се като някоя суха, глупава и незряла ученичка .

— Наистина ли? — поинтересува се той и прехапа устната си, все едно си мислеше: „Не това исках да чуя“. — И какво друго? Разкажи ми за семейството си.

— Семейството ми? — тя почти се задави с думите в гърлото си. Това беше вероятно най-неприятният въпрос, който можеше да й бъде зададен. Усети как бузите й поруменяват. — Наистина не ми се говори за това.

— Защо? — той отпи от виното. — Мога ли да предположа?

— Давай — Брет сви рамене. Надяваше се, че изглежда невъзмутима, макар отвътре да й призляваше.