Сесили Зигесар - Новачката

Офисът на г-ца Емъри беше потискащ. Тя не държеше абсолютно никакви книги или лични вещи по рафтовете си и единственото, закачено на дъската й за съобщения, беше списък с официалните й срещи, на който фигурираха титлите и номерата на останалите членове на управата. Самотен лаптоп „Сони Вайо“ с плосък екран лежеше върху тъмното й дървено бюро, а върху голата масичка отзад се мъдреше хартиен пазарски плик с надпис „Ринклифска ферма за вълна“. Отвътре надничаха дървени куки за плетене и кълбета цветна прежда. Г-ца Емъри — плетачка? Колко неочаквано.

Кели седна бързо на черния стол „Аерон“ срещу бюрото на съветничката си. В сравнение със спартанския вид на г-ца Емъри, облечена в черна поло блуза и практични панталони, розовата плисирана прозрачна поличка „Даян фон Фюрстенберг“ и инкрустираният с розови диаманти часовник „Чопар“ на Кели изглеждаха нелепо.

— Искали сте да ме видите?

Г-ца Емъри вдигна очи от клавиатурата на компютъра си. Намигна с едното око и се подсмихна с ъгълчето на гигантската си уста. Приличаше на женски Попай в криво огледало. Защо не й се бе паднал някой по-нормален съветник? Като г-жа Суон например, която водеше подопечните си на опера три пъти годишно. Или г-н Бънгий, който организираше за поверените му ученици коледни партита с дъх на уиски и изслушваше сърдечните им проблеми? О, не, на нея бяха отредили откачената г-жа Попай, която с положителност поръчваше куките си за плетене, за да може да ръчка с тях непослушните деца в задника.

— Г-н Пардий ми каза, че се налага да говоря с вас — равно обяви г-ца Емъри. — Каза, че вашият приятел е бил заварен в стаята ви снощи. След вечерния час.

Кели пое дълбоко въздух и се приготви. Имаше дългогодишен опит в изопачаването на истината пред майка си, но това винаги я правеше неспокойна.

— Ами, работата е там, че — започна тя, — приятелят ми наистина беше в стаята… но не беше дошъл при мен, а при съквартирантката ми, Джени.

— Откъде знаете това?

Кели изви вежда.

— Ами… аз не бях там.

Г-ца Емъри я погледна недоверчиво, изсумтя „Мхм-мм“ и започна да пише нещо на клавиатурата си. Кели забеляза, че имаше къси и квадратни нокти, изгризани почти до дъно. По дяволите! Мхм-кането на Емъри означаваше ли, че Джени е проговорила? Кели се съмняваше — беше разпознала блясъка в очите й, Джени беше гладна. Защо иначе щеше да идва на партито в „Ричърдс“, без реално да е канена? Ако не й пукаше за социалните порядки в „Уейвърли“, директно щеше да се сприятели с онова странно момиче, Ивон. Не, Джени искаше много повече, Кели беше убедена.

— Вижте — сви рамене Кели. — Не знам какво е станало. Аз учех. Малко след вечерния час се върнах и само Джени беше там, Изи си беше тръгнал. Г-н Пардий говореше с Джени.

— Мхмммм. Добре, тогава. Вие с Изи не сте заедно вече, така ли?

Кели се сепна. Това ужасно „обичам те“, което все още си висеше без отговор в нищото… всяка секунда, в която Изи не й отвръщаше, я правеше ужасно уязвима. Ако не започнеха да правят секс скоро и да си повтарят колко много се обичат взаимно, Кели трябваше да се регистрира в Центъра за душевно здраве в „Уейвърли“, заедно с всички онези момичета, травматизирани от рисунките на пони.

— Не. Не сме заедно вече.

— Наистина ли? — г-ца Емъри се взря в нея над квадратните си черни очила. — Защото сте били видени с г-н Уолш в конюшните вчера.

— Ние… ние тъкмо бяхме скъсали — успя да промълви Кели с дрезгав глас. — Аз… аз наистина не искам да говоря за това, ако е възможно.

„Да го вземат мътните този Бен!“ Да ги вземат мътните и всички учители, и директори, задето живееха заедно с тях и знаеха и най-малката подробност от дните и нощите им!

— Мхм — отново изсумтя г-ца Емъри. Не изглеждаше да е повярвала и една дума на Кели. — Добре, дръж се прилично. Не сме забравили за миналата година

— Окей — отвърна Кели с тъничък гласец.

Тогава г-ца Емъри започна свирепо да чатка по клавишите пред себе си. Красноречив знак за Кели да се оттегли от сцената. Отчаяно й се щеше да издължи врата си и да надзърне в писанията на съветничката — вероятно съставяше триточков план как да съсипе живота й.

Кели се върна в клас, нетърпелива да се вглъби в успокояващия свят на латинските глаголни склонения. Седна на чина си и потри ръце. Ако г-ца Емъри разкриеше лъжата й и узнаеше, че Изи всъщност бе дошъл при нея, определено щяха да я изключат, особено след миналогодишния Екстази инцидент. В резултат майка й щеше да се откаже официално от нея и Кели трябваше да живее с вмирисаната си на риба леля Бренда, в най-отегчаващото предградие на Атланта. Щяха да я принудят да посещава католическо училище заедно с бледи и пъпчиви деца, за които една супер готина вечер представляваше пиене на „Смирноф Айс“ на паркинга на „Деъри Куин“ и търговия с карти НАСКАР. Стомахът на Кели се сви.