Сесили Зигесар - Новачката

— И. Франсис Уолш — Далтън назова цялото му име, докато четеше досието му внимателно. — Какво искаш да ми разкажеш за предната нощ?

— Докато тя е тук? — той насочи пръст към Брет. — Бях останал с впечатление, че подобна информация е поверителна.

— Аз съм негов асистент — побърза да се обади Брет и се поизпъна.

— Брет ми помага в процедурите на Дисциплинарната комисия — обясни Далтън. — Смятам, че това е достатъчно основание за присъствието й тук.

Изи местеше поглед между тях двамата. Уха. Далтън беше хлътнал — по Брет Месършмит!

— Тук пише, че не сте се спогаждали добре с училищните правила през последните няколко години, Изи — Далтън прочисти гърлото си. — Дисциплинарни предупреждения, три пъти. Временно отстраняване, два пъти. Миналата година сте бил почти изключен, защото не сте се появил в училище след пролетната ваканция. Безброй пререкания с учители. Лошо отношение — той направи пауза и прелисти следващата страница. — Прекъсва учебните часове. Ниски оценки. Почти никаква извънкласна дейност. Употреба на алкохол, четири пъти. Отсъствия от спортните часове. Никакво чувство за колективна принадлежност… — Далтън обърна следваща страница, а Брет се усмихна самодоволно.

— Но… — г-н Далтън беше посочил нещо в досието с показалеца си и вдигна вежди. Показа документа на Брет и тя поклати скептично глава.

Изи завъртя очи с досада. Без съмнение бяха стигнали отново до проклетите резултати от тестовете. Събираше почти максималния възможен брой точки и в трите раздела, чудо голямо. Родителите му обичаха да се плюнчат около тази история, макар Изи да реагираше с нещо повече от равнодушие. Да се измъкне от общежитието, за да наблюдава падащи звезди в два сутринта или да цапа бос в рекичката зад художествената галерия призори — такива неща го вълнуваха; неща, които щеше да помни и в дълбоката си старост. А не някакви идиотски точки от тестове. За нещастие, всевъзможни безсмислени правила се изпречваха на пътя на Изи всеки път, щом пожелаеше да си подари някой от своите любими „Уейвърли“ моменти.

— Вие сте потомствен възпитаник на Академията — продължи Далтън и погледна за миг към усуканата плетка на копчетата си за ръкавели. — Но това не би трябвало да има значение. Ето например, аз също съм такъв.

— Наистина ли? — изцвърча Брет. — И аз!

— Баща ми е учил тук, както и дядо ми. И неговият брат — Далтън се обърна към Брет. — Всъщност Далтън са били в първия дипломиран клас на „Уейвърли“.

— Сякаш съм искал да зная — промърмори Изи саркастично. Какво му беше на този учител, така отчаян в опитите си да впечатли Брет? Далтън присви очи.

— Никога не съм очаквал да получавам по-различно отношение от това, което важи за останалите. Дори мисля, че учителите бяха по-взискателни към мен като наследствен потомък на „Уейвърли“ и очакваха от мен да бъда пример за останалите ученици.

— Точно така — Изи тракна със зъби. Пълни глупости! Родът му традиционно посещаваше „Уейвърли“, което очевидно беше някаква велика привилегия, но той знаеше за какво всъщност ставаше въпрос — ако семейството ти има достатъчно пари, за да изпраща многообещаващите си деца (или цели поколения) в „Уейвърли“, управата ще ти целува задника до края на дните ти. В това нямаше никакви морални стандарти, а само и единствено пари. И Хийт Феро беше от такъв шибан род в крайна сметка, а си беше чист боклук!

Далтън се наведе напред:

— Присмивайте се, колкото желаете, но не е трябвало да бъдете в общежитието „Дъмбъртън“ снощи, нито пък е трябвало да бъдете с… ъмм… с това ново момиче, Дженифър Хъмфри.

— Имахте ли нещо с Джени? — Брет също се наведе, крайно заинтригувана.

— Какво каза тя по този въпрос? — попита Изи.

— Нищо не каза — смръщи се Брет. — Каза, че не е готова да разкаже.

— О — Изи се почеса по носа. Не беше сигурен какво да прави с Джени и със случилото се предната нощ. След като си говори с нея, бе решил, че тя е само мираж. Не злоупотребяваше с грима, ако изобщо използваше грим и беше миньонче, докато Кели бе висока. Имаше миниатюрни крака и ръце, дълги мигли и ходеше с чанта, по която нямаше нацвъкани хиляди от G-тата на „Gucci“. И задаваше въпроси за изкуство. А снощи… да, това също беше мираж — пиянски мираж. Предполагаше се, че щеше да спи с Кели, а вместо това се изсипа полугол от леглото на Джени, подгонен от Пардий.

Сега Джени — сладката Джени — си имаше неприятности заради него. Но той трябваше да е край нея. Тя изглеждаше толкова розова и невинна, също като картината на Ботичели, която беше видял в Рим миналата година, „Раждането на Венера“ — сексапилна мадама, която излиза от мидена черупка. Не искаше Джени да има проблеми. Но и не искаше Кели да разбира, че е галил гърба на Джени. Изи хвана главата си с две ръце, за да не изтече махмурлийският му мозък през ушите.