Сесили Зигесар - Новачката

Джени вървеше по криволичещата стара павирана пътека, която се извиваше от кампуса към „Стансфийлд Хол“ — масивна тухлена постройка, приютяваща административните офиси и няколко класни стаи. Повечето ученици все още спяха, но екипът по поддръжката на зелените площи вече се беше насочил към футболното игрище и към красиво подстриганите храсти. Във въздуха се носеше аромат на прясно окосена трева.

Вътрешността на „Стансфийлд Хол“ бе осеяна със сложни гипсови плетеници на пълзящи лози и цветя по стените. Имаше прозорци с матови стъкла на стълбищата и резбовани дървени парапети. Джени се изкачи до третия етаж и стигна почти до дъното на величествен коридор с махагонов под, докато се изправи пред затворената врата на офиса с месингова табела „Ерик Далтън“. Отвътре се дочу кикот и Джени отстъпи назад.

— Чувала съм това и преди — изрече зад вратата някакъв женски глас. — Всеки учител от шести клас насам ми е казвал, че нося името на героинята от „И изгрява слънце“.

— Лейди Брет Ашли — включи се мъжки глас, — създавала е доста проблеми.

— Е, явно това върви с името — Джени чу как Брет отговаря с най-флиртуващия си глас.

— Виж, трябва да говорим с тази ученичка сега и няма да успеем да стигнем до административните въпроси, които трябваше да разгледаме. Свободна ли си за обяд днес? Може тогава да ги довършим?

— Мисля, че да — отговори Брет. — Да се срещнем тук?

Джени почука на вратата и долови шумолене на хартии и дрънчене на чаши.

— Влезте — извика г-н Далтън.

Джени пристъпи в офиса, който беше разхвърлян и малък. Брет седеше на ръба на кафяв кожен диван, с ръце, отпуснати в скута и излъчваше безкрайна примерност и невинност. Г-н Далтън седна на стола до бюрото си и премести някакви листа.

— Джени, нали така? Моля, седнете — той кимна към дивана. Джени седна, колкото е възможно по-далече от Брет.

— Това е Брет — продължи г-н Далтън. — Тя е в Дисциплинарната комисия и ми помага с някои административни неща.

— Да, тя ми е… — започна Джени, но Брет я прекъсна и се обърна към г-н Далтън:

— С Джени вече се познаваме. Живеем в „Дъмбъртън“ заедно.

„О, да, в една и съща стая“, помисли си Джени и се зачуди защо Брет не спомена, че са съквартирантки. Г-н Далтън се усмихна:

— О, добре тогава. Както казах, Брет ми помага с някои случаи на Дисциплинарната комисия и като неин член ще ми помогне в решаването и на настоящия казус — той прочисти гърлото си. — Джени, аз съм ваш съветник и едновременно с това съм отговорен за систематизирането на основните факти по вашия дисциплинарен случай, така че с един удар ще хванем два заека.

Той прехвърли още някакви листа през ръцете си, като че имаше способността да попива съдържанието им само с допир. Джени отбеляза, че Брет не носеше униформеното си сако, а невероятен, великолепен копринен топ с цвят на патладжан и прилепнала черна пола до коляното от фин вълнен плат. Краката й бяха обути в сандали „Марк Джейкъбс“ с каишки, бяха сексапилно кръстосани и насочени към г-н Далтън. Той, от своя страна, кацна на ръба на бюрото си, готов да снема показания с жълт бележник в ръка.

— И така, Джени, какво се случи миналата нощ? Знаем, че сте се намирали във вашата стая в общежитието с момче на име Изи Уолш. Г-н Пардий каза, че сте били заедно в леглото?

— Ами, да, това е — отговори Джени равнодушно. Беше стояла будна цяла нощ, в опит да прецени кое е по-добре: да потвърди подозрението на цялото ученическо „Уейвърли“ общество, че е аморална кучка или да превърне съквартирантката си в свой враг. — Аз не… аз не мисля, че съм готова да ви разкажа какво точно се случи.

— О! — г-н Далтън вдигна вежди.

— Искам да кажа, трябва ли да разясня всичко сега или мога да изчакам до… ами, до истинското разглеждане на случая? Защото наистина не съм готова да говоря за това в момента.

— Технически погледнато, няма нужда да ми казвате, каквото и да било — призна г-н Далтън, с опрян върху листа химикал, — въпреки че като ваш съветник, бих се радвал да почувствам , че можете да ми се доверите.

— Аз не съм готова. Аз…

— Какво означава, че не си готова? — прекъсна я Брет, разплете краката си и се взря в нея. Когато беше ядосана, косата й изглеждаше още по-червена.

Джени затвори плътно уста и сви рамене. Беше я страх да говори. Брет я огледа изпитателно. Ризата й на розови и бели райета беше прекалено тясна в гърдите, а бузите й грееха в розово, все едно беше пробягала цяло поле.