Сесили Зигесар - Новачката

— Къде сте учили това? — чу се глас зад нея, който я накара да подскочи. Г-н Далтън беше застанал до вратата и се усмихваше така, сякаш възнамерява всеки момент да издаде някаква голяма тайна.

— Прекарах известно време в Гърция — отговори тя колебливо.

— Искате ли да седнете? — попита той. — Извинявам се за бъркотията.

Г-н Далтън отривисто награби купчина хартии от стола и се наведе тъй близо до Брет, че не й остави друг избор, освен да отбележи страхотния му парфюм. Ухаеше подобно на „Акуа ди Парма“ — единствената миризма, която можеше да понесе върху мъж.

— Да ви предложа нещо? — Г-н Далтън седна в кожения си стол с висока облегалка. Той издаде пърдящ звук, който й двамата се направиха, че не забелязват. — Имам малък хладилник и няколко чаши, въпреки че разполагам само с, е, всъщност всичко, с което разполагам, е малко „Пино ноар“. — Той се сепна, а после примигна бавно. — Извинете ме. Очевидно е, че няма как да пием червено вино. Аз дори не знам какво прави то тук, защото нито съм го докоснал, нито нищо.

„Струва ми се, че г-н Далтън протестира малко пресилено“, помисли си Брет насмешливо, докато го наблюдаваше как подръпва нервно яката на ризата около врата си.

— Няма проблем — каза с благопристоен глас тя, кацнала на крайчеца на стола.

Далтън включи плоскоекранния компютър „MAC G5“ върху бюрото си.

— Добре, Брет. Имам за задача да въведа всички стари случаи, разглеждани от Дисциплинарната комисия, в обща база данни. Дадоха ми черната работа, защото съм нов тук — той показа белите си зъби нервно и за кратко, и Брет се запита дали видът им се дължеше на някакви удивителни стоматологични гени или просто на металокерамика. Това определено беше сериозен казус, който тя нямаше нищо против да проучи по-задълбочено. Да кажем, с устни.

Ерик Далтън прелисти списъците и добави:

— Освен че искам да се запозная с всички колеги от Дисциплинарната комисия, си търся и някой, който да ми помогне да преровя целия този архив, да отсея съществената информация и тогава да я въведем заедно в компютъра. Въпросният човек трябва да е бил в Комисията и миналата година, тъй като материалите са поверителни и недостъпни за останалите. Ти беше ли член?

— Ами, не — каза Брет и облиза устни, макар че много й се искаше да излъже.

— О — г-н Далтън промълви разочаровано и въздъхна. — Това е твърде лошо.

— Няма нужда да казваме на никого, нали? — предложи Брет бавно. — Имам предвид, искам да помогна. Ще бъде… такова нещо ще изглежда много добре в училищното ми досие.

„Ама, разбира се. Точно затова искам да го направя — помисли си тя. — Заради училищното ми досие“.

— Не знам… — поклати глава г-н Далтън и я погледна изпитателно. Брет нервно отметна косата от лицето си.

— На колко си години? — попита накрая той.

— На седемнайсет.

— Ох… — той наклони глава и се подсмихна с половин уста.

— Какво?

— Ами, просто не изглеждаш на седемнайсет, това е всичко.

Момчетата казваха това на Брет постоянно. Винаги се изненадваха, че е все още в гимназия. Брет попита г-н Далтън на колко е години, той се поизпъчи и каза:

— На двадесет и три. Тъкмо завърших „Браун“.

Брет несъзнателно задъвка лакирания си с „Хард Кенди Винил“ нокът.

— Мислех да запиша по-висока степен след това, но нали съм възпитаник на „Уейвърли“, та реших, че трябва да се отблагодаря и да преподавам тук в продължение на няколко години — продължи г-н Далтън.

— И аз искам да отида в „Браун“ — изтърси Брет.

— Защо не, мога да си ви представя там — кимна той.

Тя се загледа във великолепния си 23-годишен учител и продължи да го прави още цяла секунда след като той беше отвърнал на погледа й.

— Добре — г-н Далтън наруши тишината. — Мисля, че все някак ще наглася нещата така, че вие да ми помагате. Ако наистина сте склонна, разбира се.

„Склонна съм! — силно искаше да извика Брет. — Много, много съм склонна!“. Но вместо това замълча.

— Сигурно можем да се срещнем отново утре сутринта, преди часовете? О, да, и името г-н Далтън звучи наистина нелепо — вероятно ще свикна с него, когато стана на петдесет и управлявам семейния бизнес, но засега… — той сведе очи и после погледна отново нагоре през гъстите си руси мигли — ще ме наричаш ли Ерик?

— Супер — съгласи се Брет и се усмихна. Сети се за още много имена, с които би искала да го нарича. Точно тогава купчината хартии, които той беше преместил от стола, започна да се плъзга настрани по бюрото му, право към скута на Брет. Ерик се протегна напред с намерението да ги спре, а Брет в същото време се наведе, за да събере тези листа, които вече се бяха приземили. Главите им се удариха една в друга.