Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Липсваше ни на тренировката днес — каза Джени и седна на ръба на глупавото си провиснало легло, за да свали влажните хокейни чорапи. После се почувства като пълен лицемер, защото истината е, че дори не беше забелязала отсъствието на Брет, докато не влезе в стаята и не видя, че тя все още е облечена в тесния си зелен кашмирен пуловер и ботите в цвят слонова кост. Беше вторник и преди спортните занятия Джени имаше час по рисуване, което означаваше само едно — следобед, прекаран на сантиметри разстояние от Изи. Бяха рисували, бяха си разменяли погледи и бележки, и през останалата част от деня тя не беше способна да мисли за каквото и да било друго, освен за него. Близостта им караше Джени да забравя за всичко друго… като например за това, че той практически е все още гадже на Кели.

Джени грабна топката завивки от новото си легло и започна да поставя калъфката върху малкия, тънък матрак. Приличаше на раздърпани бабешки гащи.

Шумът на група новаци, които пееха с цяло гърло „Drop It Like It’s Hot“, долетя през отворения прозорец. Брет все още съзерцаваше реката с отсъстващ поглед. Джени направи няколко крачки и седна на неоправеното й легло. Нито тя, нито Кели оправяха леглата си, но на Джени й беше неудобно да оставя завивките си по начина, по който ги оставяха те. Все едно да им позволи да й видят сутиена — още беше твърде рано, за да споделя с тях бельото си. Преобличаше се в банята.

— Добре ли си? — попита Джени загрижено, като се стараеше да не я безпокои, но и да не бъде от онези съквартирантки, които не питат приятелките си „Добре ли си?“ тогава, когато очевидно те не са добре. — Тренерът каза, че си болна.

Брет обърна глава към Джени и отвърна:

— Нещо такова.

Имаше причина да се чувства слаба и неуверена: Ерик. Да, наистина беше учител, но беше нейният учител. Когато миналата седмица той я заведе в семейното си имение „Линдисфарн“ в Нюпорт, Роуд Айлънд, и когато седяха на верандата на къщата им за гости, й беше нужна само глътка от виното, по-възрастно от самата нея, за да му каже истината за семейството си. И Ерик Далтън — потомствен възпитаник на „Уейвърли“, наследник на почтена американска династия, с прекрасна, стилна къща в Нюпорт и прекрасно, стилно семейство със синя кръв от Ню Инглънд — я накара да се чувства интересна и секси, въпреки далеч не толкова изискания й произход.

Брет прибра огненочервената си коса зад ушите. Джени й се стори толкова сладка, докато си седеше там, на крайчеца на леглото й, и се боеше да не я притесни. Не беше чудно защо всички говореха, че Изи Уолш бил влюбен до уши в нея. Брет не знаеше дали това е вярно, но определено би могла да си го представи. Тя се отпусна на леглото си до Джени, а коленете им се опряха.

— Трябва да се закълнеш, че няма да казваш нито дума на никого, чу ли? — Брет познаваше Джени само от седмица, но се бе чувствала така самотна, докато Тинсли я нямаше, а Кели се държеше като ледена кралица… Сега те двете изглеждаха отново най-добрите приятелки на света и вероятно крояха планове как да съсипят живота й. Освен това Джени вече знаеше за Ерик Далтън, защото миналата седмица я завари да се вмъква в стаята посред нощ.

— Обещавам — Джени се прекръсти пред сърцето си.

— Добре. Нали знаеш какво е да харесваш много някого и просто да не си способна да спреш да мислиш за него и всичко, за което искаш да говориш, да е той? — Брет прехапа края на устната си. Може би имаше поне мъничко истина в слуховете за Джени и Изи. Джени сигурно щеше да я разбере.

— Да — отвърна тихо Джени. — Знам.

Джени си припомни как с Изи се взираха в обсипаното със звезди небе над имението на Хийт и как той й каза, че би искал да се влюби точно както в онази реклама на диаманти. Веднага след това се смути от сравнението си, но Джени го беше разбрала идеално. Думите му означаваха, че иска нещо, което никога досега не е изпитвал, което пък означаваше, че не е влюбен в Кели така, както би му се искало. Джени се беше запитала дали пък няма да поиска да го изпита със самата нея.

— Виж, знаеш за това… нещо… за това, което имам с… — Брет се взря в Джени — знаеш с кого — Джени кимна, затова Кели продължи, — но проблемът е, че той спря да отговаря на обажданията и съобщенията ми.

— Откога? — попита Джени.

Брет се престори, че мисли, макар че отлично знаеше колко дни, часове и минути бяха минали.

— От два дни. Звънях му два пъти. — Всъщност бяха единадесет пъти, но Брет не искаше Джени да я помисли за вманиачена.