Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Но… — кафявите очи на Джени се разшириха.

Той грабна ръката й и усещането на топлите му груби пръсти върху нейната кожа я накара да замлъкне. Влакът до града беше претъпкан, но Джени и Изи успяха да си намерят две места. Играха на разни игри в скицника й и слушаха с по една слушалка неговия айпод, докато накрая „Гранд Сентръл Стейшън“ не ги посрещна. Хванаха такси до Музея на изкуствата, но преди да влязат вътре, Изи купи по един хотдог за двамата от близката сергия и те седнаха на стълбите, под ранното есенно слънце. Джени бе правила това толкова много пъти, хранейки надежда, че някое готино момиче като Блеър или Серена ще я забележи, или пък някой известен ще седне до нея и на следващата сутрин тя ще е звездата на жълтите медии — мистериозната компаньонка на прочут актьор например. Джени се облегна върху каменните стъпала и въздъхна. Години наред бе мечтала да бъде едно от онези момичета, за които хората постоянно говорят. Сократ навремето е казал, че неизпитаният живот не си струва живеенето и Джени беше напълно съгласна с него. Разбира се, той вероятно е имал предвид, че животът трябва да се изпита лично, а не чрез ежедневен преглед на клюкарските колони в списанията, но това за нея беше едно и също. Знаеше, че е тъпо, но нищо не можеше да стори. Всички книги на света преливаха от поразяващо красиви и съблазнителни героини, чийто образ оставаше завинаги татуиран в съзнанието на останалите и ги караше да се усмихват или да стенат в горест само при мисълта за тях, която мисъл неизбежно и постоянно ги спохождаше. Ексцентричната Дейзи Бюканън от „Великият Гетсби“. Лили Барт от „Къщата на радостта“. Лаура на Петрарка, Беатриче на Данте… Джени не искаше някой да пише книги конкретно за нея, но мечтаеше да послужи като вдъхновение на книга. Нима това беше лоша мечта?

Сега обаче, рамо до рамо с Изи, тя изведнъж разбра, че вече не я е грижа дали е момиче, което Джей Гетсби, Хийт Феро или Тинсли Лудата-Кучка-Кармайкъл биха помнили години наред. Не й пукаше даже дали някога отново ще я изтипосат по бельо на клюкарската страница на „Пейдж Сикс“. Всичко, което имаше значение в момента, беше Изи, седнал до нея на едно от най-любимите й места на света, с малко петно кетчуп на бузата.

— „Уейвърли“ е малко място. Особено при старт като твоя — с внезапно и дълбоко гмуркане. — Той отхапа от хотдога си. — Но хората така или инак бързо те опознават.

Джени избърса кетчупа от бузата му с палец и попита:

— Защо казваш това? — Тя нервно си замисли за гърдите си. Не много девойки в Академията, спретнати в редовните си кашмирени пуловери и кадифени поли, притежаваха D-чашка, с каквато беше надарена тя самата. Определено не й се щеше да слуша сонети, посветени на гърдите й. Изи преглътна.

— Защото… не знам, звучи глупаво… но у теб има някаква искра .

— У мен ли? — Джени сведе поглед към циментовите стълби, чувствайки се едновременно ужасно засрамена и ужасно поласкана. Изи отвърна с усмивка и за да смени темата, си поръча тур из музея, с екскурзовод Джени Хъмфри. Пресякоха няколко пъти коридорите на галериите, за да открият произведенията, които тя обичаше най-много — една картина на Сезан с ябълки, разпръснати върху маса; розов портрет на Климт, изобразяващ красивото младо момиче, което Джени мечтаеше да бъде; тихия Вермеер и неговата жена с кана за вода; мъгливия Джордж Инес и девойчето, скитащо в овощна градина, а също и изящно калиграфираните ислямски ръкописи. Изи спираше пред всяко от тях, мълчаливо наблюдаваше, а после се обръщаше към нея, за да я целуне.

Джени знаеше, че никога повече нямаше да погледне тези картини по същия начин. Сега те бяха се превърнали в нещо повече от любимите й произведения на изкуството. Сега бяха неразривна част от най-щастливия ден в нейния живот.

— Иска ми се да не трябва да я връщам — нацупи се Тинсли. Тя постави чашата с мартини върху стъкления плот и свали антикварното скъпо бижу от ръката си. — Но все пак ти благодаря, че ми я даде за малко.

— Удоволствието беше мое — усмихна се Ерик към нея и тя улови погледа му. Бяха пристигнали в хотела преди час и се настаниха в елегантния бар, докато пиколото пренесе багажа в стаята им. Пиеха вече трето мартини, макар да не бяха стигнали до първа целувка. — А сега… Стигнахме до…

— Тайните — прекъсна го Тинсли. След виртуалния им флирт тя си беше представяла как в мига, в който се затворят вратите на колата му, двамата ще започнат да разкъсват страстно и нетърпеливо дрехите си и ще го направят там, на задната седалка. Вместо това обаче Ерик я беше помолил да му разказва истории за семейството си и беше я занимавал с истории за баща си. Като цяло денят до момента беше тотално скучен и не-секси, и тя с готовност би внесла необходимата промяна. — Кой не обича сочните тайни?