Сесили Зигесар - Звездата на колежа

Част от нея искаше да се крие цял ден под бебешкосиньото си одеяло, но другата част имаше чувство, че ще се задуши, ако трябва да диша един и същ въздух с Тинсли и Кели. Сега Джени беше навън и се разхождаше из двора, но усещаше все същото задушаващо бълбукане в главата си. Ако не се махне оттук веднага, имаше опасност да припадне. Тя извади новия си телефон и се обади на един човек, който със сигурност щеше я накара да се чувства по-добре.

— Муфулупугус — дълбокият баритон на Руфъс прогърмя силно в ухото й. Гласът му предизвика усмивка на лицето й, въпреки че се наложи да отдалечи слушалката от ухото си. — Как си, по дяволите?

— Ами… добре съм, тате — Джени се заигра с една дълга къдрица от косата си. — Просто искам да те помоля да се обадиш в офиса на „Уейвърли“ и да им внушиш да ми отпуснат свободен ден за профилактика на менталното здраве.

— Какво? Менталното здраве? Добре ли си?

Чудесно. Точно така — накарай го да се тревожи, че ще бъдеш изхвърлена от поредното училище.

— Да, добре съм, но имам нужда от един следобед в града. Не за шопинг или нещо такова, а за няколко музея, да кажем… Ти ще ме посрещнеш. Ще хапнем мекици при онези мексиканци…

— Няма начин, захарче. Ще помагам на Ванеса за филма й този следобед… В „Брайънт Парк“ има една катерица с наднормено тегло. Трябва непременно да проследим с какво се храни в рамките на 24 часа. Освен ако малко не послъгвам. Както и да е, ти ще се оправиш там, нали? — гласът на Руфъс звучеше загрижено. — Мислех, че ти харесват добрите оценки, хокеят, ездата?

— Супер съм, кълна се — Джени кръстоса пръсти, докато изричаше лъжата. — Просто ми липсва градът. Малко е задушаващо… да си през цялото време тук, сред целия този чист въздух. Струва ми се, че съм получила пренасищане с кислород…

Баща й тежко въздъхна, но Джени беше убедена, че няма да може да й устои.

— Добре. Ще се обадя в офиса и ще кажа, че трябва да си дойдеш вкъщи за един ден.

Джени изцвърча радостно и се разсипа в благодарности. В секундата, в която затвори, тя се обади и си поръча такси, което да я чака на главния портал, след което прехвърча за миг през стаята в общежитието, за да си вземе портфейла.

Сега, когато знаеше, че може да напусне кампуса за ден, той вече не й се струваше така потискащ и задушаващ. Да, беше се прецакала, но с повече късмет Изи можеше да не узнае за това, пък и то беше една наистина незначителна целувчица. А и те двамата все още не бяха официално гаджета, нали… Джени нямаше търпение да хване следващия влак и да смени това покварено място с големия, чудесен град.

— Джени! — тя се завъртя, когато чу името си, и видя Изи да крачи през тревистия двор право към нея. Цялата се вкамени. Дългите му крака бързо стопиха разстоянието между тях и тя отново си помисли колко много го харесва. Днес беше с тъмнокафяви джинси (никога не го беше виждала с друго, освен с дънките „Ливайс“) и чисто бяла тениска. — Накъде бягаш?

— О, ами… отивам до града за днес… имам нужда да подишам, знаеш, малко мръсен въздух — Джени усещаше, че нервничи и беше убедена, че Изи вижда всичко през нея. Притисна червените си ботуши към тревата.

— Да, толкова много чист въздух може да не понесе на едно градско момиче. — Тъмен кичур коса падна пред очите му и той го издуха обратно. — „Уейвърли“ те кара да се чувстваш като в гигантски сапунен мехур и понякога да забравяш, че нищо тук не е въпрос на живот и смърт.

— Точно ! — усмихна се Джени. — Хей, искаш ли… искаш ли да дойдеш с мен? — спонтанно попита тя. Беше си представяла как се шляе сама из огромните зали на нюйоркския Музей на изкуствата, но какво пък, представата би била несъмнено по-завършена, ако съдържа и Изи. От друга страна, няколко часа насаме с него в истинския свят биха могли да омаловажат събитията, случили се снощи в сапунения мехур на „Уейвърли“. — Може да обядваме, да обиколим няколко музея…

— Наистина ли? — Изи се взря нетърпеливо и радостно в лицето на Джени, но после се сгърчи в отвращение. — О, не… сега съм на двоен изпитателен срок, заради оня тъпак Далтън. И тъй като не знам кои са му шпионите, може би не трябва да рискувам и да го вбесявам още повече.

Лицето на Джени посърна.

— Напълно бях забравила за това. Е, добре… Последното, което бих искала, е да те изхвърлят оттук…

— Освен ако… — Изи я прекъсна и се ухили доволно. — Далтън разпрати тази сутрин имейли, за да ни уведоми, че е болен. Може да се предположи, че няма да е наоколо… Да тръгваме!