Сесили Зигесар - Звездата на колежа

Тъкмо когато премина през масивната ръждясала желязна порта, Брет забеляза познато атлетично тяло, облегнато на покритата с мъх каменна стена. Дъхът застина в гърлото й. Джеремая. Уау. Някак бе успяла да го материализира само с мисълта си?

Джеремая погледна нагоре, стреснат от шума на нечии стъпки и примигна невярващо при вида на Брет. Тя се поколеба за миг, несигурна дали може да го приближи, но тогава видя дружелюбната усмивка, която заигра на устните му.

— Хей! — каза той и я огледа щастливо от горе до долу. Брет вдигна над челото си златистите рамки на тъмните очила и се опита да не се изчервява. Спря на няколко крачки от Джеремая, без да знае трябва ли да го прегърне, или не.

— Хей — поздрави го тя на свой ред. — Мислех, че днес имаш мач.

— Не, беше снощи. Убихме ги. Тренерът ме изкара на четвъртината — Джеремая поруменя от скромност и се отлепи от каменната стена. — Радвам се да те видя отново.

— Аз също — смутено призна Брет.

— Как си? — широко разположените му сини очи блестяха от възторг. Брет осъзна, че неволно се е унесла от познатия свеж аромат — той винаги ухаеше така, сякаш току-що излиза от душа. Ритна една туфа трева и се настани горе върху стената до него, а краката й се люлееха на няколко педи над земята.

— Сега вече съм по-добре — тя сви рамене и го стрелна изпод плътната червена завеса на косата си, забелязвайки загрижената му гримаса. — Но съм сигурна, че не искаш да знаеш за това.

— Как би могла да си сигурна, без да си ми дала шанс да узная? — Джеремая се облегна върху лактите си, а дългите кестеняви кичури паднаха назад и откриха лицето му. — Аз съм добър слушател.

Всъщност той беше фантастичен слушател: търпелив и винаги погълнат от разказите й. Само че щеше да е не само абсолютно тъпо да споделя точно с него сърдечните си терзания, но и абсолютно егоистично. От друга страна, Джеремая беше най-добрият, най-искреният човек, когото тя бе срещала — ако действително не искаше да знае, нямаше да я пита. Брет пое дълбоко въздух и се загледа към рушащите се надгробни паметници пред тях.

— Аз просто… ами, аз не бях на себе си напоследък — каза тя, като дискретно го държеше под око между гъстите си мигли. — Обзе ме нещо като внезапен пристъп на лудост и, хм, не знам… не знам ти какво знаеш… — Брет спря, почувствала се отвратена и засрамена от себе си.

— Е, да кажем, че знам основното — окуражаващо й се усмихна той, — клюките летят бързо. Главното в тях е, че си изгубила ума си по прочутия, очарователен г-н Далтън. — Джеремая се прокашля: — Оттук нататък следва да разказваш ти.

— Да, това е удачно обобщение — сухо се засмя Брет. — Глупава история, наистина… Отначало просто започнахме да прекарваме повече време заедно и изглежда той успя някак да ме убеди, че наистина ме харесва. — Брет въздъхна и качи крака върху каменната стена. — Докато не получих онзи ден съобщението му, което гласеше нещо от сорта, че всичко е било чудесно, но приключва. — Тя въздъхна отново. — И това е всичко.

Джеремая изпусна продължително дъха си, като че ли го беше задържал, докато слуша Брет.

— Е, искаш ли да чуеш професионалното ми мнение?

Тя се засмя. Беше изненадана, че споделя случилото се с някого и изпитва такава приятна лекота. Или пък се чувстваше така заради Джеремая?

— Да, моля.

— По начина, по който го виждам аз, всичко с твоето въображение е наред и не страдаш от халюцинации. Очевидно Далтън си е падал по теб — и защо не? Ти си г-ца Брет Ленор Месършмит — най-умното, сексапилно и талантливо червенокосо момиче в „Уейвърли“ от времето на Рита Хейуърт насам. Разбира се, че не е могъл да ти устои. — Джеремая се усмихна и въпреки че тонът му беше дружелюбен, Брет долови леки нотки на горчивина. — До момента, в който не е осъзнал, че нарушава сериозно закона, както и всяка възможна точка от етичния кодекс на учителя. Припомнил си е, че ти си на шестнайсет, а той е възрастен, т.е. отговорността е негова.

В този миг Брет се сети как Джеремая я беше завел във „Фенуей Парк“ за мача на „Ред Сокс“. Родителите му имаха билети за страхотни места, почти над терена — толкова близо до играчите, че почти се усещаше мирисът на потните им тела, неприятен и сексапилен едновременно. Докато тя съсредоточено наблюдаваше неустоимо привлекателния централен нападател, една топка, запратена извън игрището, стремително полетяла към главата й. Брет не я беше забелязала до секундата, в която Джеремая се пресегна и я улови с голи ръце, малко преди да се забие в лицето й. Всички около тях започнаха да го поздравяват за светкавичната реакция, но той не им обърна грам внимание — интересуваше го само дали тя е добре. А сега, дори след всичко случило се между тях, Джеремая продължаваше да е толкова сладък, внимателен и мил, колкото беше и преди.