Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Ще се справя — Джени изведнъж се почувства безкрайно несигурна в себе си. Никога нямаше да бъде нито Серена, нито Блеър, нито Тинсли. Само Джени. Но трябваше ли да е иначе?

— Виж, има нещо странно в Тинсли — каза Брендън, — което те кара да искаш да си неин приятел, но не можеш да й имаш доверие. Никога.

Говореше така разпалено, че Джени се зачуди дали пък двамата с Тинсли нямат история.

— ОК, ще спя с едно отворено око.

— Идеята не е лоша — засмя се Брендън.

„Уважаеми г-н Далтън,

Опасявам се, че повече не бих могла да ви помагам в офис задълженията Ви. Ще продължа, разбира се, работата си в Дисциплинарната комисия като префект на класа, тъй като съм сериозно ангажирана със задълженията си в тази позиция. Благодаря Ви за разбирането.“

Брет погледна бележката, написана с полегат почерк върху една от лимоновозелените й картички за кореспонденция с монограм. Не беше ли прекалено лично да ги използва? Дали просто да не му прати имейл? Не, не, много по-подходящо би било да сложи край на злощастната им история с бележка, написана върху скъпа хартия с гравирани инициали БЛМ в горния ъгъл. Може пък това да го накара да се зачуди какво ли е второто й име, сърдито се замисли Брет. А и така беше почти като героиня от роман на Джейн Остин — наранена жена с толкова изтънчен нрав, че намира сили да пише учтиво писмо на мъжа, който я е оскърбил. Не изпитваше гняв. Просто се чувстваше победена и безполезна. Ако Ерик не бе искал да се случи нещо между тях, имаше хиляди удобни начини да прекъсне още отначало тази връзка. Но той я беше окуражавал, нали? Брет се мразеше, че така отчаяно си търси оправдания и се чудеше дали изобщо е имало връзка, или всичко е плод на нейното въображение.

„Не е вярно“, каза си тя, докато пресичаше кампуса в посока „Стансфийлд Хол“ — отключен, но както обикновено, притихнал през уикенда. Спомни си, че при първата си среща с Ерик Далтън го беше взела за ученик. Брет не можеше да се отърси от усещането, че дори и в самото начало, когато той се правеше на смутен от факта, че е привлечен от нея, дори и тогава не полагаше никакви опити да го скрие. Не, това съвсем не беше случаен флирт — той я покани на вечеря, качи я на личния си самолет до личния си дом в Нюпорт, чакаше я с две чаши на яхтата си. Налива й вино, пали й свещи, изпраща автомобили с шофьор за нея, а накрая я покани да прекарат нощта заедно и съблече дрехите й… Това не бяха действия на мъж, който се страхува, че постъпва неразумно.

Тя изтрака с токчетата си по трите мраморни стъпала към офиса му, а после спря, защото чу приглушени шумове и мека музика отвътре. Тихомълком постави бележката си точно пред вратата и на пръсти се прокрадна назад по коридора.

Час по-късно слънцето се спускаше ниско в следобедното небе, а Брет все още бродеше из кампуса безцелно. Беше великолепен завършек на ден от циганското лято, а тя беше прекалено потисната, за да влезе вътре и да прекара съботата сам-сама в библиотеката, без поне едно готино момче, с което да си разменя съобщения.

Брет си избърса патетично носа с опакото на ръката. Не беше говорила с Джеремая от седмица; от Черната събота насам, когато той я беше хванал да излиза от яхтата на Далтън на пристанището. Внезапно й прималя, като си помисли колко хубаво би било, ако могат отново просто да се разхождат, да пушат „Парламент“ и да се присмиват взаимно на семействата си. Осъзна, че й е мъчно дори за бостънския му акцент, който само седем дни по-рано намираше за адски досаден.

Без да се замисля, Брет остави обувките си „Джими Чу“ 26 26 „Jimmy Choo“ — изключително скъпа марка обувки. — Б.р. да я отведат по пътеката в северния край на кампуса „Уейвърли“, към старото гробище. Кели намираше, че е абсурдно някой да харесва подобно място за разходки, но там времето сякаш бе спряло — най-съвременният паметник датираше от хиляда осемстотин и някоя година — и двамата с Джеремая винаги го бяха намирали за много уединено и романтично, едновременно далеч от главния път и потънало в обятията на гората. Не беше близо — отвъд главния портал на „Уейвърли“. Припомни си колко развълнувана беше в онази нощ, когато колата на Далтън дойде да я вземе. Тя поклати глава в опит да забрави глупавата си инфантилност и вместо това се съсредоточи върху прекрасния слънчев следобед.