Сесили Зигесар - Звездата на колежа

Денят беше слънчев, но хапливо хладен. Брендън крачеше през главния двор на Академията, а по обувките му полепваше трева, все още влажна от росата. Насочи се към „Максуел Хол“, сграда на X. X. Ричардсън, в която бяха приютени ученическият център, кафе-барът, компютърната стая и учебните зали, и която всъщност се явяваше социалното ядро на целия кампус. Ако учиш за тест или пишеш есе, на което не можеш да си позволиш ниска оценка, отиваш в библиотеката. Ако възнамеряваш да се отдадеш на онази мързелива и групова учебна подготовка, която радушно приветства шума на машините за капучино и прекъсванията от страна на атрактивни представители на противоположния пол, отиваш в „Максуел“. Може би Кели щеше да бъде там сега, да пие двойното си еспресо и да чете последния брой на „Венити Феър“, вместо да решава задачи. Брендън планираше да прекара няколко часа, излегнат в гигантското кресло в една от нишите на терасата, да пие кафето си с мляко и да започне „Демокрацията в Америка“ на Токвил. Безкрайно отегчителна книга — ако основателите на демокрацията я бяха прочели навремето, щяха да се ориентират към диктатурата.

Основното вътрешно пространство в „Максуел“, с масивните си каменни стени, арки и с огромната камина, която всъщност никога не гореше, беше уютно, подканващо и приличаше на пещера. В момента беше претъпкано с ученици и затова Брендън прибави три пакетчета нискокалоричен подсладител в кафето си и се заизкачва по скърцащите задни стълби към една от мрачните ниши на горния етаж, откъдето се виждаше цялата главна зала долу и всеки, който влизаше в нея.

В първия момент Брендън се разочарова, че вижда пред себе си сноп къдрици вместо дългите тъмни кичури на Кели, но после разпозна Джени и я поздрави. Беше доволен, че споделя точно с нея любимото си място в „Максуел“ — двете големи кресла, обърнати едно към друго, с малка дървена масичка между тях. Брендън бе прекарал безброй часове тук, с айпода си и с бляновете си по Кели. Колко хубаво би било да четеш тук с някого, да срещаш погледа му от време на време, а защо не и устните му.

Джени вдигна поглед от книгата си, очевидно потънала в мисли. Отне й няколко секунди да се фокусира върху Брендън, но веднага след това по лицето й се разля дружелюбна усмивка. Бузите й бяха свежи и розови, а малкото чипо носле — обсипано с лунички. Беше облечена в риза на цветя, която не беше тясна, но успяваше плътно да обгърне извивките й. Надолу носеше дънкова пола, черен клин и сиви велурени равни обувки, които изглеждаха толкова малки, почти детски. Беше скръстила изящно глезените си.

— Ей, Брендън, как си?

Тя се изправи и погледът му автоматично се прикова от движението на гърдите й, но тъй като не искаше да се държи като онези момчета, способни да зяпат само в деколтето на една жена, независимо от обема му, някак принуди очите си да се насочат към лицето на Джени.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — попита той и посочи свободното кресло.

— Естествено, че не. И без това е доста пусто тук — само аз и Ема Бовари 24 24 Главната героиня на романа „Мадам Бовари“. — Б.р. сме.

Брендън се засмя в отговор и осъзна, че не е мислил за Кели цели трийсет секунди. Ето, не беше чак толкова вманиачен. Припомни си как не искаше да говори с никого в продължение на седмици, след като го беше зарязала. Дано тя успее да преодолее по-бързо раздялата си с Изи сега. Брендън седна на стола до Джени и постави чашата си между тях.

— Как е Кели? — попита той с тих и тържествен глас, а после му се стори нелепо, че говори така траурно за обикновена раздяла между гаджета. Кели не беше в кома, все пак. Джени сви деликатните си рамене и отвърна:

— Не я виждам много напоследък. Прекарва времето си предимно с Тинсли и Брет — тя направи пауза и прехапа устни, — но така или иначе не мисля, че би го обсъждала точно с мен — добави и сведе виновно кафявите си очи.

— Това означава ли, че наистина има нещо между теб и Уолш? — настойчиво попита Брендън.

Беше щастлив, че Изи се е разкарал от живота на Кели, но не го искаше в живота на Джени. Съчувстваше на Кели, защото прекрасно знаеше колко е гадно да видиш любимото си същество в ръцете на друг, веднага след като сте скъсали.

— Наистина не знам — срещна погледа му Джени. — Имам предвид, приятели сме, но…

— Е, надявам се да се получи — прекъсна я той и се облегна назад в стола. Думите му прозвучаха малко по-хладно, отколкото бе имал намерение. Желаеше късмет и на двама им, наистина. Но не желаеше Кели да намрази Джени толкова, колкото беше намразила Изи — как щяха да делят една стая?