Сесили Зигесар - Звездата на колежа

— Добре ли съм?

Джени не знаеше какво да каже, освен:

— Ъъ… излизаш сега ?

— Никой няма да разбере. Няма да казваш на Тинсли и Кели къде съм, нали?

Брет изглеждаше страхотно — чиста, сладка и деликатна, но Джени все още не можеше да реши какво чувства по отношение на аферата й с г-н Далтън. Да, Брет е малко по-опитна от нея, добре… но все пак имаше нещо нередно в цялата работа. Въпреки това сега, застанала пред огледалото, докато нагласяше сияещо червената си коса зад ушите, тя изглеждаше искряща от щастие. Коя беше Джени, та да играе ролята на Глас на разума, след като Брет не бе изглеждала по-лъчезарна през цялата отминала седмица?

— Ще измисля нещо — каза Джени и стана, за да отстрани едно влакънце от рамото на Брет. — Изглеждаш невероятно!

Брет изхвърча от стаята като облак от романтично вълнение, но стомахът й нервно се сви, щом се настани в черната лимузина, която я очакваше пред входа на „Уейвърли“. Шофьорът не й каза нищо и Брет внезапно се почувства като любовница на някакъв заможен банкер, призована да се яви, докато съпругата му е в спацентъра.

След като прекоси притихналата главна улица на малкото градче Ринклиф, колата зави към реката и подкара между гъстите дървета. Между тях проблясваха светлините на изисканите домове. После, точно когато изглеждаше, че ще се плъзнат върху бавното течение на Хъдзън, колата рязко зави и навлезе в дълга алея. Клончета почукваха нежно по стъклото и вратите на колата. Абсолютно уединено, отбеляза мислено Брет.

Спряха пред модерна ъгловата къща от червено дърво и стъкло, сгушена на брега на реката. Ерик отвори предната врата на колата, облечен в дънки „Дизел“ и морскосиня винтидж тениска. Непретенциозното му облекло внуши на Брет атмосфера на интимност. Изглеждаше точно като красивите, но леко небрежни колежани, които Брет бе мечтала да срещне по време на безбройните си ученически екскурзии. Логото на „Ред Сокс“ върху тениската на Ерик накара Брет да се сети за Джеремая и тя мигновено изпита вина, но бързо изтри мисълта за него от ума си.

— Извинявай, че не се обаждах, но бях доста зает — Брик се наведе, за да целуне Брет по бузата, задържайки устни върху нея по-дълго от обикновеното. — Липсваше ми. Ухаеш прекрасно!

Брет се мразеше, че изпитва толкова силно вълнение, но колко момчета познаваше тя, които произнасят „прекрасно“ с цялата сериозност на света? Със сигурност не и Джеремая. Тя начаса прости на Ерик пропуснатите обаждания. Той беше възрастен, в края на краищата. Беше зает човек.

Ерик я поведе към тясното антре, което разкриваше слабо осветена дневна с катедрален таван. Стена с прозорци гледаше навън, към вероятно умопомрачителния през деня речен пейзаж, който в момента представляваше само едно тъмно петно. Стаята беше пестеливо и елегантно обзаведена с ниски, правоъгълни мебели, които очевидно бяха проектирани специално за тази къща. Свещи осветяваха масичката за кафе, а въздухът беше изпълнен със звуци на саксофон.

— Тази къща на Франк Лойд Райт ли е? — попита Брет. Франк Райт беше единственият модерен архитект, за когото бе чувала.

— Нее — отвърна Ерик и наля червено вино в двете кристални чаши, поставени на малката маса пред тях. — Дядо ми беше голям почитател на работата на Райт, но не и на начина му на живот. Ерик направи жест към дивана и Брет седна, като се зачуди какво ли значи „начина му на живот“, но се срамуваше да попита. Диванът се оказа неочаквано твърд и неудобен. Тя се облегна на една кадифена възглавница зад себе си и се намести малко по-добре, но пък започна да се опасява, че позата й е прекалено подканваща. Ерик й подаде чашата и седна до нея — достатъчно близо, че коленете им да се допрат.

— Дядо ми беше доста дръпнат.

— Звучи така, сякаш дядо ти е бил човек с… принципи — каза Брет, опитвайки се да звучи изтънчено, но вместо това подозираше, че звучи изплашено. Отпи от виното си и внезапно се почувства не на място.

— Той си мислеше, че има принципи — каза с насмешка Ерик и остави чашата си на масата. Вдигна перфектно оформената си руса вежда и я погледна. — Но имаше слабост към хубави момичета.

— О! — тя не можа да овладее руменината, която се разля по лицето й. Покри коленете си с ръце. — Това наследствена черта ли е във вашето семейство?

Ерик се наведе към нея и нежно отмести кичур червена коса, като внимаваше да не закачи златните халки, които тя винаги носеше на извивката на лявото си ухо.

— Наследява се само слабостта към хубави червенокоси момичета… — дрезгаво прошепна той в ухото й. Пръстите му се плъзнаха надолу към рамото на Брет, която едва успяваше да се концентрира.