Сесили Зигесар - Дръзката

Преди да го срещне, Брет не си падаше особено по колежанските спортисти. Чувстваше се привлечена от по-възрастни мъже — добре облечени, изискани, а защо не и европейци — като Гюнтер, швейцарецът, когото бе срещнала по време на една ски почивка и на когото уж бе отдала девствеността си. Или поне така разправяше. Но сега, след като нещата с Джеремая вървяха толкова добре, й се искаше да няма тайни и недоразумения помежду им.

Когато започнаха да излизат миналата година, след пролетния купон в имението на родителите на Хийт Феро в Уудсток, тя не беше напълно искрена с него. Джеремая беше останал с впечатление, че Брет е космополитно, зряло, опитно момиче, каквото тя се преструваше, че е, още откак бе дошла в „Уейвърли“. Тази презумпция включваше и факта (по-скоро не факта), че не е девствена. Не беше направила усилие да поправи лъжата, дори след като той самият й беше признал, че е девствен. Брет знаеше, че е глупаво и незряло да се прави на нещо, което не е, но така се чувстваше по-уверена във връзката им. Харесваше й да бъде този от двамата, който определя правилата, който поставя границите, а също и този, който е бил тук и там, и е правил това-онова. А и не беше истински готова да каже на Джеремая истината за своята девственост. Или пък да я загуби. Но вече всичко се беше променило.

— Няма ли да имаш проблеми, ако пропускаш тренировка, за да се целуваш тук с гаджето си? — срамежливо попита тя и прокара нежно пръстите си по широките гърди на Джеремая. Той беше толкова… изкусителен. Брет го докосваше леко, тъй като вече цяла седмица след футболния мач тялото му продължаваше да е осеяно със синини и драскотини. Като звездата — куотърбек на „Св. Луций“ тази година трябваше да понася доста противникови атаки върху себе си. „И като говорим за атаки…“, помисли си Брет и се изтърколи върху него.

— Окей е — синьо-зелените му очи преминаха по лицето й. — Теренът се наводнява, когато вали така. Трябваше просто да прекараме няколко часа във фитнеса тази вечер.

— Да, и аз трябваше да съм там — направи физиономия Брет. — Макар че дяволски много го мразя. Всички тези похотливи колежански спортистчета — не се обиждай — които точат лиги по момичета в къси шорти „Пума“. Тъпо е.

— Ей, чакай — попита Джеремая в иронична изненада, — нима ме мислиш за „колежанско спортистче“?

— Ти си най-добрият куотърбек, скъпи. Това не те ли прави автоматично колежански спортист? — Брет сведе шия и докосна устните му със своите, без да го целува. — Но пък си готино колежанско спортистче.

— Е, така е по-добре — отвърна малко по-настойчиво на целувката й той, — пък и ми харесва като ме наричаш „скъпи“. — Джеремая произнесе думата провлечено, с натуралния си бостънски акцент. Нима би могла някога да се умори да му се наслаждава? Говореше толкова екзотично и секси — Брет беше решила, че и Джон Ф. Кенеди сигурно е говорил така. О, да. Кланът Кенеди. Джеремая на практика беше от същото тесто. Е, без скандалите със секс и наркотици. Семейството му беше прекалено благоприлично и разумно за подобни неща.

— Хей — приглади тя поотрасналата му дълга червено-кафява коса зад ухото, — какви са плановете за този уикенд?

— Оо, бейби! — Джеремая извади ръцете си изпод главата и доволно ги потри над гърдите си. — Ще бъде жестоко! Първо ще наритаме задниците на „Милфорд“ на терена, а после ще купонясваме като истински рокзвезди.

— Като рокзвезди, а? — ухили се Брет. Звучеше забавно. Беше учила усилено напоследък и като че не беше зле да се отпусне с някое парти. Още й беше тъпо, задето пропусна оня купон в „Риц-Брадли“, защото Тинсли я изрита от ексклузивния си женски клуб. Е, факт е, че си беше прекарала доста по-забавно с Джени и, разбира се, с Джеремая, който се беше вмъкнал тайно в „Дъмбъртън“. Принудителната размяна на съквартирантки, заради която Брет сега делеше стая с Тинсли Кармайкъл, бившата си най-добра приятелка, я беше накарала да напише много повече домашни, отколкото обичайно би написала. Отначало се опитваше да избягва стаята, колкото е възможно повече, прекарвайки вечерите си в библиотеката, но после осъзна, че по този начин Тинсли печели двубоя. Ето защо започна да пише домашните си в стаята, в присъствието на Тинсли, като и двете през цялото време се преструваха, че взаимно не се забелязват. Ситуацията беше идиотска, но Брет нямаше намерение да отстъпи. В крайна сметка, Тинсли отмъкна г-н Далтън под носа й! Разбира се, накрая това се оказа повече късмет, отколкото нещастие, но да сваляш най-нахално този, по когото приятелката ти си е изгубила ума, си оставаше гнусно предателство, което заслужава най-сурово наказание. Да, партито на „Св. Луций“ определено беше перфектна възможност за разпускане.