Сесили Зигесар - Дръзката

Не, че животът на Кели не беше по-хубав без Изи Уолш. Откакто бяха скъсали (тя упорито се убеждаваше, че раздялата им е била по взаимно желание и че не е зарязана безцеремонно), Кели успя да получи най-висока оценка на последния тест по биология, да отбележи шест точки в последните две хокейни игри и да флиртува с почти всяко готино момче в кампуса. Миналия четвъртък получи специално позволение да отиде с влака до Манхатън, по „неотложни медицински причини“, и беше прекарала целия следобед по магазините, плюс шест посещения на разпродажби на мостри. Когато слезе от влака обратно в Ринклиф, ръцете й едва побираха марковите торби с покупки, на краката й грееха нови секси еспадрили „Кристиан Лобутин“ с бродирани пеперуди на пръстите, а косата й, в нова и по-къса прическа, още уханна на скъп салон, нежно се плъзгаше по раменете. Кели се чувстваше някак… по-леко. И свободно! Макар че би се почувствала още по-леко, ако Изи не ходеше със съквартирантката й. И още по-добре, ако не ходеше с никого.

Кели се погледна в огледалото и разтърси глава, наслаждавайки се, на начина, по който косата й се плъзга покрай лицето. Можеше да се обзаложи, че Изи би я харесал. По дяволите. Толкова е трудно да се потиснат чувства, живи и пулсиращи в продължение на повече от година! И то, само защото Изи внезапно бе решил, че предпочита глупавата дребна и розовобуза новачка с хиперогромни гърди. Нима Кели би могла просто така да се примири? Трудно. Цели дванайсет месеца бе ставала сутрин и лягала вечер с мисълта за Изи. Видеше ли красива бяла сватбена рокля в някой магазин, си представяше, че я облича за Изи. Тя въздъхна. Искаше го отново при себе си след половин секунда.

Кели почувства, че бузите й пламват. Тинсли беше единствената, на която можеше да сподели болката и тъгата си от тази раздяла. И вместо да се отегчава от приказките й, Тинсли сякаш я слушаше с удоволствие. Дори изглеждаше по-ядосана на Джени, отколкото самата Кели беше.

Навън дъждът поутихна. Кели се прозя още веднъж, реши да се стегне и да отиде във фитнес залата. Физическите усилия стимулират отделянето на ендорфин, най-натуралният и ефективен антидепресант. Ако не можеше да докопа някое от хапчетата на майка си, Кели винаги се качваше на бягащата пътека. Тя извади чифт панталони на Стела Маккартни за „Адидас“ от претъпканото чекмедже, отредено специално за спортни екипи, хокейни униформи и други гнусни неща, и ги навлече.

Ластик, ластик , мислеше си Кели, докато оглеждаше шкафчето си. Винаги губеше ластиците си за коса. Къде по дяволите отиваха всички те? Погледна гузно към шкафчето на Джени — почти толкова разхвърляно, колкото и нейното. Може би ако Джени не беше се оказала толкова коварна и готова да забие нож в гърба ти крадла на мъже, щяха да са добри приятелки.

Без да се колебае, Кели отиде до шкафчето на Джени и се пресегна за бурканчето, пълно с ластици. Ръката й застина във въздуха, когато зърна сгънато парче хартия с инициалите Дж. Тя докосна буквите и те се размазаха. Въглен. Сърцето й ускори ритъма си десет пъти. Кели грабна хартията и проучи внимателно познатия почерк на Изи, досущ като на осемгодишен ученик. Само той можеше да направи буквите Д и Ж невъзможни за разпознаване. Кели постоя така за миг, обзета от морални размисли върху посегателството над чужди лични бележки, но после любопитството й надделя.

Разгъна листа; вътре нямаше думи. Само рисунка с химикал. Карикатура на момче с гигантска глава и тъмна, чорлава коса, облечено в износени дънки с дупки на коленете и тениска със знака „мир“ отпред. Не беше трудно да се разпознае кой е. Изи. Отправяше въздушна целувка към някого.

Преди да осъзнае какво прави, Кели смачка хартията на малка, плътна топка. Съзерцава я в дланта си няколко секунди, преди да я пъхне в джобчето на панталона си, в което обикновено прибираше ключа за шкафчето си в спортната зала. Очите й обходиха яростно стаята, търсейки нещо, което да счупи, скъса или да запрати по стената… спряха се на бурканчето с ластици. Кели грабна шепа от тях и започна да ги изстрелва като с прашка един по един, във всички посоки. Неистовият й гняв изчезваше с всеки следващ ластик, който политаше и потъваше някъде из купчините дизайнерски дрехи, струпани на пода. Кели грабна спортния си сак и се втурна навън. Слезе два етажа надолу, към стаята на Тинсли и Брет — отчаяно се нуждаеше от някой, веднага! , който да й каже, че е сто пъти по-красива от онова джудже Джени и че Изи ще съжалява до края на живота си, задето я е зарязал. Веднага след ъгъла обаче й се наложи да спре. По дяволите! Точно пред вратата на Тинсли и Брет беше застанала Джени, в тесни тъмни дънки, пъхнати в чифт божествени гумени ботуши, наметната с модерен, червен винилов дъждобран. Кафявата й къдрава коса беше залепнала покрай лицето, а бледата й кожа блестеше, безупречна и мокра. Би могло да се каже, че не е в най-добрия си вид, ако бузите й не грееха така свежо и червените й устни не бяха разтегнати в толкова щастлива и доволна усмивка. В ръката си държеше маркер, с който тъкмо се канеше да напише нещо на дъската за съобщения, окачена на вратата на Тинсли.