Сесили Зигесар - Дръзката

— О, здравей! — вдигна стреснато очи Джени. — Аз… ъъъ… исках да оставя бележка на Брет. — Страните й пламнаха още по-силно, а Кели просто стоеше срещу нея, без да пророни нито дума.

Тинсли сигурно ги беше чула отвътре, защото само след половин секунда — преди Кели да успее да изрази пренебрежението си към Джени — вратата се отвори и Тинсли застана пред тях, облечена само в черни йога панталони и черен спортен сутиен. Тя проучи обективно пейзажа пред себе си, после се ухили на Кели и накрая фиксира виолетовите си очи върху Джени, която сепнато отстъпи крачка назад, все още с маркер в ръка. Тинсли наклони глава на една страна, като че ли се опитваше да отгатне какво би търсила Джени пред нейната врата.

Джени буквално се топеше под смазващата тишина и пълните с ненавист погледи на двете по-големи момичета.

— Ами… ще се видим във фитнеса… предполагам — тънкият й гласец заглъхна, докато тя се оттегляше колебливо към стълбите.

— Това моят маркер ли е? — попита хладно и невъзмутимо Тинсли.

— О, да, съжалявам — Джени се върна и подаде маркера на Тинсли, отдръпвайки ръката си бързо, сякаш от страх да не се опари. — Може ли да предадеш на Брет… ъъъ… няма значение… — поправи се тя, когато изведнъж се подсети, че Тинсли и Брет също не си говореха, — по-добре да тръгвам.

Кели и Тинсли гледаха след нея, докато се скри зад ъгъла. После Тинсли постави длан върху тънката, фина ръка на Кели.

— Не се безпокой. Ще си получи заслуженото — дяволитите виолетови очи на Тинсли проблеснаха. Тя беше конспиратор и отмъщенията бяха любимото й забавление. И очевидно вече имаше план как да „хване“ Джени.

Но Кели не се вълнуваше от това. Истината е, че нямаше никакво желание да хваща Джени.

Единственото, което искаше, беше Изи да се върне на мястото си. Да се върне там, където би трябвало да бъде.

OwlNet Email Inbox

To: BriannaMesserschmidt@eile.com

From: BrettMesserschmidt@waverly.edu

Date: Сряда, октомври 2,16:04

Subject: Щастие!

Бри,

Не съм те чувала отдавна. Надявам се, че шефът ти не се държи с теб като с горкото момиче от „Дяволът носи Прада“. Нещата тук, в стария „Уейвърли“, са супер — въпреки това обаче имам намерение да съм един бухал предател този уикенд и да викам за отбора на Джеремая. Всъщност ще викам персонално за него. Той е наистина страхотен напоследък и планирам скоро да го възнаградя… Ще те държа в течение. Не се тревожи, винаги ще си остана Малката ти сис J

Брет Месършмид нямаше време да провери имейла си по време на следобедните часове, защото все още не беше завършила превода от латински на „Метаморфози“ на Овид. Тя беше в група за напреднали и допреди три седмици се проклинаше, задето не се е записала в групата за начинаещи, водена от сексапилния г-н Далтън. Минало време. Поради неприемливи сексуални взаимоотношения с ученичка на име Брет, той беше уволнен и вече не беше наличен за интимни, подсилени с вино срещи „учител-ученик“. Сега Брет беше благодарна, че настоящият й учител е асексуалният, четирийсет и няколко годишен г-н Грейвър, а не някой, с когото почти — почти — беше правила секс. И все пак, последните десетина дни и много влюбеният в нея Джеремая бяха успели да заличат до голяма степен спомените за историята й с г-н Далтън и за това, че се размина на косъм с най-голямата глупост в живота си. На косъм.

След часовете Брет грабна зеления си дъждобран и забърза към спортния салон. Надяваше се да успее да поупражнява малко ударите си, преди останалите от отбора по хокей на трева да са дошли. Но на тежките метални врати имаше закачена бележка, че ще се събират във фитнес залата „Ласел“. Ъххх. Да измине целия този път обратно през кампуса в съсипващия косата дъжд? Брет натисна вратата — беше отключена. Тя се усмихна доволно и извади телефона си.

Трийсет и пет минути по-късно лежеше на един от огромните сини спортни дюшеци с Джеремая до себе си. Бяха се изтегнали на най-мекия, най-кралския матрак на света; телата им буквално потъваха в дунапрена. Спортният салон, в който всички отбори на „Уейвърли“ складираха екипировката и уредите си, сега изглеждаше призрачен и романтичен.

— Никога не съм влизал тук — Джеремая погледна към високия осветен таван, докато лежеше с ръце под главата си. Дъждът трополеше неуморно върху алуминиевия покрив. Брет се обърна с лице към него. Беше благодарна, че е облякла страхотната си пола с цигански мотиви, тъй като моделът й беше поначало намачкан. Къс кичур червена коса — точно този, който винаги успяваше да падне върху лицето й, независимо от всички барети, с които се опитваше да го прибере — висеше пред очите й и тя гледаше към Джеремая като през ефирна червена завеса.