Сесили Зигесар - Дръзката

ДжулиънМаккафърти: Ха-ха, много смешно. Какво искаш?

ХийтФеро: Молбата ми включва прибиране на няколко кега бира, оставени зад „Дъмбъртън“. Може да си късметлия и да свариш мацките да купонясват по бикини на лунна светлина.

ДжулиънМаккафърти: Е, поставено по този начин…

ХийтФеро: Знаех си, че няма да устоиш. Чакай ме долу в полунощ, освен ако не е много след часа ти за нанкане.

ДжулиънМаккафърти: Споко, ще си взема одеялцето.

Тинсли Кармайкъл отвори прозореца на стаята си на първия етаж и потрепна, когато той изскърца шумно, но после осъзна, че не й пука, че е полунощ и че Брет може да се събуди. Погледна към неподвижното спящо тяло на съквартирантката си, заровено под ярката завивка в цикламено и червено, и почти се усмихна при спомена как навремето се бяха научили да спят дълбоко, като в кома, покрай бълнуването и хъркането на Кели.

Тинсли въздъхна и се настани на перваза на прозореца, оставяйки единия си крак, обут в копринена пижама, да виси отвън. Облегна се на рамката зад себе си и извади цигара от чисто новия пакет „Марлборо Ултралайт“. Да пушиш след поредната дълга и напрегната вечер беше великолепно. В момента сигурно беше единственото будно момиче в общежитието. Малко по-рано, след като си беше измила зъбите и бе тръгнала обратно към стаята, се сблъска със срамежливото дребно момиче от съседната стая, облечено в грозен кафяв халат за баня и преметнало дебела черна хавлия през рамо. Хм, добре. Това беше може би дванайсетия път, в който засичаше това момиче към банята в безумно късен час — очевидно можеше да се изкъпе, само когато цялото общежитие заспи. И това ако не е странно… Пардий никога не бе споменавала нищо за това момиче, което без съмнение често нарушаваше вечерния час за изключване на осветлението в общежитието, така че то или знаеше нещо за Пардий (може би Тинсли не беше единствената, която я беше хванала да се заиграва с женения декан?) или пък Пардий й позволяваше това умишлено, защото, да речем, само така можеше да я спаси от лудницата.

Съжителството между Тинсли и Брет съперничеше по неловка атмосфера единствено на съвместното пребиваване на Кели и Джени. Брет беше попаднала в настоящия списък с врагове на Тинсли, след две непоносими обиди, които автоматично изключваха всякакво приятелство. Първо, беше се сдружила с Джени Хъмфри. Все едно Джени й беше спасила задника миналата година, поемайки еднолично вината за инцидента с хапчетата „Екстази“ на хокейния терен. И второ, цялата онази история с г-н Далтън. Брет едва не бе преспала с него, без да си направи труда да й сподели! Просто нямаше начин да устои на изкушението да й го отмъкне под носа. Липсата на лоялност в едно приятелство я побъркваше. И може би затова се чувстваше малко зле — не виновна , а просто зле — заради начина, по който сагата Далтън завърши. Всичко, което Тинсли очакваше, бе Брет да я посрещне обратно в „Уейвърли“ с отворени обятия. Нима е много човек да очаква подобно нещо от уж най-добрите си приятелки? Студенината на Брет я нарани и затова бе реагирала по този начин. Малко по-остро, да. Но пък и не беше нужно Брет да приема всичко толкова сериозно. Нали нямаше намерение да се жени за този г-н Далтън… да не говорим, че именно благодарение на намесата на Тинсли в аферата „Далтън“, Брет се върна при Джеремая. Така че, в крайна сметка всичко се беше наредило чудесно и Брет трябваше да й благодари на колене!

Целият настоящ конфликт помежду им до известна степен се харесваше на Тинсли, особено напоследък, когато Брет започна да се защитава открито. Отначало тя избягваше стаята им, но после сякаш разбра, че губи по точки или нещо такова, и започна да се навърта наоколо по-често, да си пуска музиката по-силно, да разговаря с Джеремая или със сестра си по телефона, очевидно за да предизвика у Тинсли някаква реакция. Веднъж дори беше докарала в стаята смотаната си учебна група по химия, с която часове наред разиграваха флаш карти с химични уравнения и символи. Тинсли просто стоя мълчаливо на бюрото си и не им обръщаше внимание, докато те декламираха Закона на Фарадей за електролизата или реакцията на монозахаридите. Боже! Тази вечер например и двете с Брет бяха прекарали на бюрата си, на пет крачки една от друга — пишеха есета на лаптопите си, всяка заслушана в „Айпод“-а си. Брет си легна първа. В мълчание, разбира се.