Сесили Зигесар - Дръзката

— Никой, който да искаш да познаваш.

Под вратата на стаята на Къпещото се момиче се процеждаше светлина и Тинсли я отвори. Помещението беше толкова малко, че преди сигурно е била използвано за склад, но беше спретнато и подредено, почти като килия на отшелник. Леглото се издигаше над земята на високи метални крака, така че под него имаше доста място.

— Яко — прошепна Хийт, като плъзна ръцете си по меката покривка на леглото с голяма щампа със Супермен. Или Батман? Тинсли ненавиждаше всички тези глупости със супергероите, но Хийт изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се метне върху покривката и ще започне да се въргаля върху нея. Тинсли махна ръката му от леглото.

— Престани да точиш лиги по Жената котка и започни да действаш смислено. Нямаш ли кегчета за прибиране?

Тя вдигна ъгъла на одеялото и се наведе, за да надникне под леглото. Напълно празно. Уау, това момиче нямаше никакви вещи.

— Тук е празно, ще се съберат.

— Жената котка? — каза Хийт, докато нежно полагаше металното буренце на земята и го буташе под леглото. — Тази има прилеп на циците, това е Лейди Батман!

— Имаш предвид, като Алиша Силвърстоун? — Джулиън се изправи, след като прибра и своя кег.

— Неее — изстена Хийт, — образът на Алиша е жестока подигравка с истинската Лейди Батман, която притежава гениален интелект, супер хакерски умения, владее бойни изкуства…

Тинсли и Джулиън се спогледаха. Тинсли грабна Хийт за ръката и го повлече към вратата.

— Знаеш колко обичам да слушам поетичните ти излияния за анимационни герои и прочее, но това момиче вероятно вече отми и шампоана, и балсама си, защо не се фокусираме върху същественото?

— Точно така — Хийт тръгна към вратата, като отправи един последен поглед, пълен с копнеж, през рамо. Джулиън изглеждаше видимо развеселен. Всъщност Тинсли беше забелязала, че той носи това изражение на лицето си постоянно, сякаш животът като цяло го забавляваше. Докато стъпваха на пръсти обратно към фоайето долу и към задната врата на общежитието, лъч лунна светлина попадна на бузата му и Тинсли тутакси забрави ревността си от заплесването на Хийт по нещастницата от първия етаж и ужасното й супергероично одеяло. Всичко, върху което можеше да се съсредоточи в момента, беше желанието й да предизвика за първи път сериозно изражение в очите на Джулиън. Въпреки че беше само един новак, тя щеше да го накара да се влюби в нея.

OwlNet Email Inbox

From: JLWalsh@lockwoodwalshbarristers.com

To: EasyWalsh@waverly.edu

Date: Четвъртък, октомври 3, 8:12

Subject: Вечеря

Изи,

Опитвах се да ти звънна, но ти не вдигаш. Ще бъда в града за Уикенда на Попечителите. Ще се видим на вечеря в петък, в „Малкия петел“, точно в 20.00. Правя резервация за трима. Вземи Кели.

В четвъртък сутринта Изи Уолш вървеше през двора на Академията, като от време на време поглеждаше надолу към локвите, останали от вчерашния дъжд, които кафяво-жълтите му спортни обувки едва успяваха да избегнат. Очите му бяха приковани в тетрадката, в която записваше лекциите на г-н Уайлд. Проблемът беше там, че по време на тези лекции той обикновено предпочиташе да рисува онова, което се вижда през прозореца — тлъста катерица, която се опитва да напъха носа си в празна опаковка от цигари; момичета в къси потничета, които играят на фризби; Хийт Феро, който чете списание „Пийпъл“ — вместо да слуша учителя си и онова, което има да каже той за империалистическата експанзия или за създаването на Конфедерацията. Изи прехвърли страниците, нашарени със скици и със собствения му труден за дешифриране почерк, и въздъхна. Двайсет минути зубрене преди теста определено нямаше да го спасят този път и да му донесат добра оценка.

Въпреки че знаеше за теста от две седмици, Изи просто не беше способен да се накара да учи. Имаше прекалено много други важни неща. Как би могло да се очаква от него да седне и да учи, когато листата сменяха цвета си? Когато Кредо усещаше лекия повей на есен и почти му се молеше да я изведе на езда? Настъпи ли зима, ще стане прекалено студено, за да рисува на тайното си място в гората. Трябваше да се възползва от възможността сега. Не можеше да разбере хората, които цял живот правеха само това, което мислеха , че трябва да правят — те надали са способни да познаят истинското щастие. Затвори тетрадката и запали цигара „Марлборо Ред“. Сутрешният имейл от баща му го беше раздразнил повече, отколкото му се искаше да признае. Все още не беше му казал, че е скъсал с Кели. Не, че някога му се доверяваше. Изи беше пълна противоположност на баща си. Джеферсън Линфорд Уолш, възпитаник на „Уейвърли“, „Вандербилт“ и „Йейл“; партньор в престижна адвокатска кантора, баща на четири момчета, три от които достойни негови последователи… само най-малкият, отвеяният артист, прецакваше идеалната картина и нямаше да успее да вземе дори първия си по-сериозен изпит по история. Изи грабна телефона си и натисна бутона за личния номер на баща си.