Сесили Зигесар - Дръзката

— За какво си мислиш?

— Мисля, че трябва да се махаме оттук — измърмори той. Опипа около себе си в мрака, за да намери дръжката на вратата, най-после я откри и я натисна. В гардероба нахлу светлина. Кели се беше свила долу и изглеждаше не по-малко объркана от него. — Ние трябва… сигурно трябва вече да слезем долу. Хората ще се чудят…

— Да, хайде, наистина ще стане подозрително — Кели се изправи първа и протегна дългото си тънко тяло. Късите й опашници подскачаха при всяко движение. — Защо не слезеш преди мен? Аз така или инак трябва да си намеря обувки.

Изи пое дълбоко и продължително въздух, преди да се надигне.

— Окей, ще се видим после — каза той и излезе от стаята. Всяка стъпка надолу по стълбите отекваше в ума му като „задник“, „задник“, „задник“… Нима наистина се бе целувал с Кели преди малко? Последните няколко месеца от връзката им бяха кошмарни. Тя го беше дразнила непрекъснато; бе го докарвала до чувството, че ще експлодира. Изи се опита да си припомни определени моменти от кавгите им, но по някаква причина не успя. Единственият му спомен за нея, изглежда, беше как тя се смее на снощната вечеря с баща му и го защитава. Или как се плъзга надолу до него в тъмния гардероб.

Какво му ставаше? Наистина ли бе направил грешка, като скъса с Кели или просто в момента я виждаше през розови очила? Обречен е да бъде от онези нещастници, които искат само момичетата, недостъпни за тях? По дяволите! И после, Джени. Трябваше да говори с нея, наистина, но при положение, че не успява да проумее какво чувства, какво се предполага да й каже? Не искаше да я наранява… но и не искаше да я губи. Толкова ли е лошо да си влюбен в две момичета едновременно? А изобщо възможно ли е?

— Хей! — Джени тъкмо излизаше от една от стаите, с по една порцеланова чаша във всяка ръка. Лицето й се озари, когато го зърна. — Извинявай, че така се забавих! Имаше някаква фалшива тревога и всички се изпокрихме.

Изпокрихме се. Да. В тъмни гардероби.

— Няма проблем, благодаря ти — той пое едната чаша от ръката й и отпи, — ммммм, топла бира.

Перфектно. Точно това заслужаваше в този момент.

Джени беше толкова доверчива! Ако само преди няколко месеца бе останал горе — сам, както се предполага — дори за десет минути, Кели после щеше непременно да го разпитва какво точно е правил. Но идеята, че би могло да съществува нещо подозрително, сякаш изобщо не минаваше през ума на Джени, от което Изи започна да се чувства като още по-невероятен мухльо.

— Бихте ли се отлепили за поне три секунди един от друг, скъпи мои, та да поиграем заедно на „Аз никога“? — попита строго Хийт Феро. Приличаше на ментално нестабилен в женската блуза с надпис от блестящи камъчета „Освободете Уинона“, която бе облякъл. Тениската беше около десет размера по-малка, което Хийт сигурно намираше за чудесно, тъй като му даваше шанс да демонстрира плочките на корема си, с които толкова се гордееше.

— Само ако облечеш нещо свястно преди това, пич — поклати глава Изи, — не съм убеден, че бих могъл още дълго да издържа на тази гледка.

— Какво стана с твоята блуза, Хийт? — невинно попита Джени.

— О, нима твърдиш, че тениската ми не впечатлява точно теб! — намръщи се Хийт.

Джени погледна към него, а после и към Изи, с неразгадаемо изражение на лицето. Изи изпита желание да простре Хийт с един удар на пода, но после реши да го игнорира.

— Добре, идваме.

— Ще ми се да играем на някоя друга игра — каза Джени, докато вървяха към общата стая.

Изи се улови, че обгръща раменете й с ръка. Просто стана от само себе си. Той я целуна по главата. Искаше всичко отново да е както трябва — и с Джени, и с Кели. Но как, по дяволите, щеше да стане това, като имаше желание да целува и двете?

С влизането си в общата стая Изи забеляза, че играта на туистър в ъгъла е взела обрат — Райън Рейнълдс и Алън Сейнт Жирар се бяха присъединили към групичката момичета. Бени Кънингам седеше до Лон Баруза на един от диваните; Лон навиваше една от дългите й опашки около пръста си, а тя се кикотеше и докосваше уж случайно коляното му.

— Радвам се, че идвате при нас, деца — усмивката на Тинсли се изкриви в неизбежната й полуиронична гримаса. Облечена с бяла тениска и кафява минипола с тиранти, тя, разбира се, изглеждаше непоносимо куул и фешън, въпреки че никой никога не носеше тиранти. Всъщност Тинсли изглеждаше не само непоносимо готина, но и способна да подлуди всяко момче. Седна на облегалката на дивана и качи краката си върху масичката за кафе; имаше някак по-уравновесен и улегнал вид в сравнение с партито в „Риц-Брадли“. Добре. Дано това бе знак, че няма намерение да се съблича. Макар че Джулиън, който почти я бе задушил в момента, като че ли таеше надежди за един неочакван стриптийз.