Сесили Зигесар - Дръзката

— Навсякъде ме боли, бейби — той се опита да скрие гримасата си.

— Тук? — Брет бавно прокара ръка върху гърдите му, точно над буквите от боя „Смажи ги!“.

— Хммм… така май болката отшумява — прокашля се шеговито Джеремая. Очите му имаха онова замечтано изражение, което добиваше винаги, когато е възбуден, и което Брет обичаше. Караше я да се чувства най-всесилната и най-привлекателната на цялата планета. Надяваше се това да не е знак, че някой ден ще се превърне в доминираща кучка. Но когато Джеремая се наведе и я целуна, мислите на Брет тозчас се изпариха. За първи път се чувстваше толкова отпусната, толкова спокойна. Толкова готова.

— Колко удара понесе днес?

Джеремая проследи тромаво с големите си пръсти златните обички върху извивката на лявото й ухо и изстена:

— Около петдесет.

— Нека са петдесет и един — смело дръпна ластика на боксерките му тя и го придърпа по-близо до себе си. — Заключи вратата, нали?

— Мисля, че да — отвърна той и целуна шията й. Ръката му се плъзна надолу, към долната част на гърба й. Дишаше учестено.

— Виж, има нещо, което… ммм… исках да ти кажа — на Брет й беше страшно трудно да мисли за друго в момента, освен за невероятното усещане от устните на Джеремая върху кожата си. Все едно беше пияна, без да е пила нито глътка.

— Добре — отвърна Джеремая и продължи да я целува по рамото. Наложи се Брет да го отблъсне нежно, за да успее да формулира поне едно смислено изречение. А това изречение беше важно.

— Нали помниш, преди време ти бях казала, че съм… ами… че съм спала с едно момче от Швейцария? И че тогава ми е било за първи път?

— Как да го забравя? — Джеремая отпусна глава на възглавницата и се вгледа в очите на Брет. Играеше си със златната верижка около врата й, която изглеждаше миниатюрна в огромните му ръце.

— Ами… то… това не е вярно — преглътна мъчително тя.

— О… — Джеремая спря да си играе с верижката и тя падна върху голата й кожа. — Хм… ъъъ… няма проблем, ако си била и с друг. Няма значение какво си правила преди. Аз съм окей. — Той нежно целуна върха на носа й.

— Не, Джеремая, не това имах предвид — Брет чу, че някакви хора тичат из коридорите. Какво ставаше там? — Всъщност нищо не се случи с онова момче. Или с което и да е друго.

— Искаш да кажеш…

— Когато ми сподели, че не си го правил досега, трябваше и аз да ти призная истината за себе си. Да ти призная, че и аз не съм го правила — тя сбърчи нос. — Извинявай, че не бях искрена с теб.

Джеремая остана мълчалив няколко секунди и отначало Брет помисли, че се е ядосал. Но после той я докосна по брадичката и се усмихна. Леко кривите му долни зъби правеха усмивката му неустоима.

— Не ме е грижа. Сега сме само ти и аз, нали?

— Да! — каза Брет с дълбока въздишка на облекчение, изненадана от собствената си нервност. Естествено, че Джеремая щеше да я разбере. Той винаги я разбираше. Наплив от емоции нахлу в нея и почти я просълзи, но тя примигна и се овладя. Наистина го… обичаше? Всичко изглеждаше толкова на място. Толкова перфектно.

— Много си красива, споменавал ли съм го скоро? — прошепна Джеремая и прокара длан по ръката на Брет, с което изпрати тръпка чак до краката й. За миг тя се почувства така, сякаш отново е на терена за хокей на трева и секунди я делят от съдбоносния удар — адреналинът препуска из вените й, подсилва всичките й сетива и я кара да възприема много по-интензивно мекотата на игрището под краката си, синевата на небето и шумът на възбудената публика. Сърцето й щеше да изскочи.

— Мисля, че… — тя грабна ръката му и я постави върху сърцето си. Глупав жест, но искаше той да усети ударите му, — мисля, че съм готова. Наистина, истински готова.

Точно в този момент последва силно и рязко почукване на вратата.

— Отворете! — извика женски глас. Сърцето на Брет почти напусна тялото й. Двамата с Джеремая скочиха от леглото.

— Под леглото — изсъска Брет. — Или не, в гардероба!

Джеремая се завтече към гардероба, спъна се в килимчето на Брет и шумно се стовари върху стола на Тинсли, който се изтърколи до средата на дървения под.

— Мамка му! — извика той, а силният му бостънски акцент прокънтя из цялата стая. А най-вероятно и из целия коридор.

Вратата на стаята широко се отвори и Брет поиска да умре. Това беше краят, нали? Щяха да я изключат . Но после някой изрече:

— Джеремая?

На прага стоеше момиче, което Брет не беше виждала никога досега, и това момиче изглеждаше сепнато от нещо. Ъъъ, моля, какво? Тя изглежда изненадано? А какво да кажем за Брет, легнала полугола под завивките, на косъм от най-важното събитие в живота си, само за да бъде прекъсната от някаква руса мацка със супер тренди очила, която, както изглежда, на всичкото отгоре познава нейното гадже? Какво ставаше тук?