Сесили Зигесар - Дръзката

Гледката на Тинсли и Джулиън, които се лигавеха безобразно, беше достатъчно непоносима за Брендън, но борбата им под душа или състезанието по мокри фланелки, или каквото там правеха, го бе извадила окончателно от равновесие. Брендън стремително напусна женските бани, вбесен на себе си заради това, че за пореден път е преценил погрешно нечий характер. Какво толкова имаше около Тинсли, та всички с такова желание преглъщаха недостатъците й? Само красотата й? В „Уейвърли“ имаше изобилие от момичета, които бяха по-красиви от нея. Е, може би не чак изобилие, но няколко. Най-малкото, Кели. Но единствено Тинсли се радваше на безчет отдадени последователи. Новачките бленуваха да са като нея и дори учителите — не само лигавият Далтън — изглеждаха очаровани от нея. Защо? Заради смахнатите й виолетови очи, които проникваха като рентген в мозъците на хората? Може би беше мутант. Откаченият му, побъркан по комикси съквартирант със сигурност вярваше, че Тинсли притежава най-малкото свръхумения в секса.

— Ей! — извика стреснато Брендън и едва не се препъна в собствените си крака, когато му се наложи да спре внезапно. Пред него стоеше красива млада жена в черно кожено сако и тясна сива вълнена пола, която покриваше върховете на сабото й. Очила с котешка извивка бяха кацнали сексапилно на върха на носа й и тя гледаше иронично към Брендън над тях. По дяволите.

— Аз просто… ами… аз…

— Използвахте банята? — лицето на момичето се разведри от широка усмивка. При по-близка инспекция стана пределно ясно, че това не е учител, както първоначално Брендън беше заподозрял, а тийнейджърка. Лицето й беше прекалено младолико, а в горната част на дясното си ухо имаше пиърсинг със сребърна халкичка. Чертите на лицето й бяха много силно изразени — леко дълъг нос и драматични скули, които камерите обикновено обичат. Брендън се запита наум дали пък не я беше виждал в реклама на очила „Гучи“, тъй като физиономията й му се струваше смътно позната. — Това не е престъпление, нали знаете?

— Значи… — Брендън се опита да възвърне самообладанието си, — мога да допусна, че не сте преподавател в „Уейвърли“?

— Загряваш, Айнщайн — тя тръсна леко глава и Брендън видя, че русата й коса беше черна от долната си страна. Човек лесно би си я представил като вокал на женска поп банда. Яко. Черното й кожено сабо не беше точно негов тип (прекалено грубо), но с него тя изглеждаше като пънк-рок-хипи лошо момиче. Или просто така му влияеха тези пронизващи тъмнокафяви очи, които го бяха взели на прицел. Това със сигурност не беше Бухал от „Уейвърли“. Той прочисти гърло и попита:

— Защо си тук?

Момичето стисна устни. Имаше малка бенка на сантиметри под външния ъгъл на лявото си око. Налудничаво, но Брендън не можеше да откъсне очи от нея. Бенката му действаше като магнит.

— Търся някого… — тя сви рамене. — Случайно да познаваш, ъъм, Джеремая Мортимър? — лека руменина плъзна по бузите й.

Интересно. Джеремая дори не учеше в това училище, а фенките му го преследваха чак тук? Само почакайте, докато Брет разбере. Според слуховете, Джеремая беше отсвирил всички партита в „Св. Луций“, за да се промъкне в „Дъмбъртън“ при Брет, а тя едва ли имаше намерение да го дели с когото и да било друг. Не и с някой, който изглежда толкова готино.

— Чух, че е тук някъде, но… ами… не съм го виждал. — Което си беше вярно. В друг случай Брендън щеше да е съкрушен, че тя разпитва за разни други момчета, но сега беше сигурен, че усеща несъмнения й флирт с него. Облегна се на стената с цвят на праскова и се загледа във влажното петно върху напуканата боя на тавана. От банята се дочуха смехове, но Брендън ги игнорира.

— В „Св. Луций“ ли учиш?

Момичето кимна и погледна към празния коридор. Потропа с дългите си нелакирани нокти върху рамката на вратата от тъмно дърво.

— Всичките ви партита ли са така диви и откачени?

— Не, понякога са отегчителни — Брендън се усмихна със стиснати устни и прекара език по зъбите си отвътре. За всеки случай — да не би да не флиртува с него, ами просто да е парализирана от парче спанак между зъбите му. Щом се увери, че е в безопасност, се усмихна широко.

— Аз съм Брендън, между другото.

— Аз съм Елизабет — тъмните й очи отвърнаха на подканващия му поглед.

— Кучето ми се казва така — изтърси Брендън, преди да осъзнае, че това надали е най-удачното начало на разговора. Но думите просто му се изплъзнаха, а и неговият лабрадор действително му липсваше. Това куче беше едва ли не единственото, което правеше престоя му вкъщи за Коледната и останалите ваканции що-годе поносим. Иначе едва ли би се сетил да го каже, но влажните кафяви очи на момичето Елизабет всъщност му напомняха на очите на кучето Елизабет. В положителен смисъл, разбира се.