Сесили Зигесар - Дръзката

Тя отвори рязко металната врата и пристъпи навън, в тъмния хладен въздух. Ръцете й веднага настръхнаха, но Брет не им обърна внимание. Беше прекрасна вечер, което само я разочарова още повече. Всяка от десетте милиарда звезди в небето отгоре щастливо светеше само за нея, а тя искаше всичките да ги унищожи.

Вратата отново се отвори. Задъханият Джеремая тръгна към нея, но Брет се отдръпна. Надяваше се, че тялото му изпитва още повече болка след изкачването на три етажа стълби.

— Как можа? Как можа… да направиш това… без да ми кажеш? — изкрещя тя, без да се интересува, че някой може да я чуе.

— Брет, моля те, успокой се… окей?

— Признах ти, че съм девствена. Признах ти, че съм готова да го направим. Ти обаче щеше ли някога да ми признаеш истината?

— Да! Разбира се! — Джеремая пъхна ръце в джобовете на тъмните си дънки, а лицето му бе посърнало така, сякаш любимото му куче тъкмо се беше споминало. „Добре, помисли си Брет, той заслужава да се чувства зле“. — Просто моментът не беше подходящ.

— О! И кога щеше да настъпи подходящ момент? — Брет не успя да скрие отровата в гласа си. Чувстваше се предадена. Джеремая трябваше да бъде от добрите момчета. Да бъде от антиерикдалтъновците. От тези, които не спят с всяка срещната и не забравят за гаджето си в мига, в който в стаята влезе поредната готина мацка. От него не се очакваше да постъпи така с нея. — След като го направехме ли? Защото ако Брендън и… — Брет не успя да се накара да произнесе името на Елизабет, — ако Брендън и тая кучка не бяха ни прекъснали…

— Щях да ти кажа, Брет — настоя Джеремая, извади цигара „Кемъл“ от смачкания пакет и я сложи между устните си. Започна да рови из джобовете си за запалка. — Но нека ти припомня, че ти самата също си ме лъгала месеци наред! Защо ми каза, че не си девствена?

— Защото… защото — изломоти Брет, — не знам защо. Защото това не влиза в работата на никого.

Пък и имаше ли значение? Нима ако знаеше истината, Джеремая нямаше пак да скочи върху онази кучка?

— Не влиза в работата на никого, значи… — повтори Джеремая и дръпна от цигарата си — и защо тогава си толкова вбесена в момента, след като и моята девственост не влиза в работата на никого?

— Не извъртай думите ми! — Брет се усети толкова… безпомощна. Никога преди не бе изпитвала такава ярост и то, към всичко наоколо. Към Джеремая. Към себе си. Към Елизабет. Би могла да я удуши. Всичките й мисли бяха напълно хаотични и препускаха из мозъка й със страшна скорост.

— Та ние дори не бяхме заедно, когато това се случи — тихо подчерта Джеремая, — все пак, не аз съм този, който е изневерил…

Моля? Беше толкова нечестно от негова страна да й напомня за Ерик Далтън. Вече му се беше извинила около милион пъти.

— Не съм спала с Ерик.

— И как се предполага аз да знам това? — Джеремая изведнъж започна да изглежда повече ядосан, отколкото тъжен. Червената му коса се развя от вятъра. — Ти ме заряза — със съобщение на гласовата поща ! Без обяснение, без дори да отговориш на обажданията, имейлите или съобщенията ми, а десет дни по-късно прекарваш нощта в къщата на някакъв възрастен извратен тип. Какво трябваше да си мисля, а?

Брет мразеше да й се припомня как беше постъпила. Отстрани звучеше просто кошмарно.

— Знам… знам, че постъпих отвратително. Колко пъти да се извиня? И все пак, трябваше ли веднага да се втурваш и да спиш с друга? Господи, Джеремая… — гореща сълза се търколи по бузата на Брет и тя ядно я избърса с опакото на ръката си. Обърна му гръб и тръгна към каменната стена на ръба на покрива. Кампусът беше притихнал. През дърветата се мержелееха парченца от осветените прозорци на другите общежития, а някъде в другия край на кампуса Попечителите се напиваха с виното на Меримаунт и обсъждаха доброто старо време. Тя се обгърна с ръце, за да се стопли.

— Ти разби сърцето ми, Брет — каза тихо Джеремая зад нея. Звучеше така, сякаш щеше да заплаче, но после дръпна от цигарата си и гласът му спря да трепери. — Бях напълно съкрушен. Не разбирах какво става… Аз мислех… мислех, че ме обичаш.

— Аз те обичах! — извика Брет. И веднага след това осъзна колко смешно прозвуча миналото време „обичах“. Все едно го е обичала преди, но сега вече — не. Два огромни бухала се издигнаха над вековните дъбови дървета и започнаха да се преследват. Брет се зачуди дали мъжкият бухал някога се е заигравал с други женски бухали и дали женският е събрал сили да му прости.