Сесили Зигесар - Дръзката

— Обикновено някой оплесква всичко с повръщано, когато има толкова много алкохол, така че този път май се справихме добре. — Самият Брендън беше пил повече от нормалното и сега езикът тежеше в устата му. Хийт беше обикалял между тях с нелепата си тениска и ги бе подстрекавал да пият още и още, тъй като трябвало да си вземе депозита срещу празните кегове. Но, да. Играта „Аз никога“ сякаш излезе от контрол. Стана му тъпо заради Джени — тя беше толкова сладка и наистина беше ужасно да я види съкрушена пред толкова много хора. Ето още една причина да презира Изи. От къде на къде ще води Кели на вечеря с баща си? За бога. Дори идиот би проумял колко тъпа идея е това.

— Харесва ми блузката ти — каза Брендън, след като не успя да измисли друго за казване. — Спасяваш ли и китове, освен Тибет?

— Само когато нямам много домашни — отговори тя и прокара ръка по парапета. Брендън се усмихна. Това момиче беше много дръзко и забавно, което го привличаше. Ако не беше малко пиян, би положил усилия да е по-остроумен. Би се радвал да не изпитва такива солидни затруднения да поддържа разговора, а и просто не можеше да откъсне очи от бенката върху лявата й буза.

— Ъмм… искаш ли да видиш тунелите? — най-накрая съумя да попита той.

— Прочутите тунели? — очите на Елизабет светнаха. — С удоволствие.

— Супер — Брендън заслиза по стълбите, като едва влачеше краката си. Елизабет го следваше към склада, чиято врата беше зейнала широко към тунела.

— Ах, също като подземна железница, колко яко! — прошепна тя очаровано. Брендън извади фенерчето от джоба си и го включи, но Елизабет бързо го закри с ръка.

— По време на подземните железници не е имало фенерчета, изключи го. — Тя пристъпи навътре в тъмния тунел и заслиза внимателно по стълбите, потапяйки се в непрогледната тъма.

— Ей, чакай — тромаво тръгна след нея Брендън. — Не са ли имали поне свещи в тези времена? Все с нещо трябва да са си светили. — Маратонките му стъпиха на бетонния под на тунела и той също бе погълнат от тъмнината. Тъничък пламък проряза мрака и освети лицето на Елизабет, от което около нея се образува светъл ореол.

— Съмнявам се да е било точно със запалки „Зипо“, но тая ще свърши работа — Лицето й изглеждаше още по-красиво, ако това изобщо беше възможно, на слабата светлинка от запалката.

— Накъде искаш да вървим? — попита Брендън. Забеляза, че и двамата говореха по-приглушено, защото инак думите им кънтяха навсякъде из тъмните широки тунели. Определено тук долу с Елизабет беше по-забавно, отколкото горе, с откачените му приятели.

Изненада, изненада.

Елизабет погледна към бетонния таван и отпи от бирата си.

— Оставих „Веспа“-та си в храстите до къщичката на портиера или каквото е там. Нали се сещаш, онази олющена сграда пред кампуса? Може да тръгнем в тази посока — тя подаде чашата си на Брендън. — Искаш ли малко?

Брендън пое чашата, а през главата му преминаваха образи на Одри Хепбърн от филма „Празник в Рим“, които успяха да потиснат фобията му от чужди микроби и прочее.

— „Веспа“? — попита той, след като отпи.

— Е, какво, прекалено хипарско ли е за теб, „Армани“? — Елизабет закачливо подръпна пуловера му. Откъде беше познала, че е „Армани“?

— Всъщност си представях, че караш хибрид, но рокерското ти кожено сако ме разколеба.

— Не се потрисай от погнуса — наведе се към него тя и му прошепна, — но то е от изкуствена кожа.

Брендън се ухили. Харесваше му, че Елизабет не се вписва в обичайно задушаващото общество на „Уейвърли“. Дори и да бе имала нещо с Джеремая, който пък имаше нещо с Брет, която… Брендън изхвърли объркващите мисли от главата си.

— Елизабет, ти откъде знаеше, че Джеремая е тук?

Тя доби смутен вид и затвори капачето на запалката си, потапяйки ги отново в непрогледен мрак.

— Не съм някакъв отчаян негов фен преследвач, знаеш… — последва тишина — той ми каза.

— Тоест… може да приемем, че вече не сте заедно или…? — беше му далеч по-лесно да зададе този въпрос в тъмното. Светлината от отворената врата на „Дъмбъртън“ остана зад тях и на Брендън му отне една минута, за да пригоди очите си към още по-плътната тъмнина и да долови очертанията на Елизабет в нея.

— Не сме! — отговорът й дойде бързо и Брендън се успокои. — Но така или иначе не може да се каже, че някога сме имали връзка. — Двамата вървяха уверено напред, сякаш знаеха накъде отиват. — Просто бяхме близки, разбираш ли… И после тя, Брет, разби сърцето му. След това явно бяхме завладяни от бурни чувства, сякаш попаднахме в някакъв сън и не бяхме самите себе си.