Сесили Зигесар - Дръзката

— Ти наистина ли плисна бирата си в лицето на Хийт? — попита Кели рязко.

— Само защото той наистина, наистина си го заслужи — отговори Кара. — Страшен тъпак. Държа се с мен отвратително цяла година и сега, след като вече не съм… е, след като вече не съм дебела, задейства чара си и очаква какво — да припадна по него? — бузите на Кара поруменяха от раздразнение.

Кели бавно кимна, без да е сигурна, че разбира напълно. Някой трябваше да я осветли. Но Хийт, залят с бира, звучеше яко. Хийт винаги бе получавал всичко на сребърен поднос — от оценките, за които не е учил, до момичетата, които не е заслужил. Беше въпрос на време някой да го постави на място.

— Всички момчета ли страдат от къса памет? — Кели имаше предвид Изи, разбира се. Нима беше забравил, че я заряза? Че я бе имал цяла година, след което просто реши, че тя повече не му е нужна? А две седмици по-късно си бе казал: „Какво толкова? Мога да я изведа на вечеря, мога и да я целуна, а Джени… коя беше Джени?“ Брррр… Не беше редно да се отнася така с никого и Кели беше глупачка, че му го позволи. — От тестостерона ли е?

— Мисля, че тестостеронът ги кара да мислят с пенисите си — Брет седна в леглото, — което е доста противно. Все едно ние да мислим с яйчниците си. — Ръцете й бяха стиснати в малки юмруци. Сега изглеждаше дори по-ядосана, отколкото когато си тръгна от купона.

— Нека не говорим за репродуктивни органи, моля ви — изписка Кели, — гнус ме е!

— Пенис. Тестиси. Фалопиеви тръби. Пикочен мехур — изстреля бързо Кара и Кели запуши ушите си с ръце. Всички избухнаха в смях, дори Джени и Брет, които преди това имаха вид на умрели.

— Не може ли просто да се съгласим, че момчетата са подлеци? Понякога? — Кели разтри тила си, който беше схванат от дългата напрегната нощ.

— Момчетата са подлеци само тогава, когато им се позволи — отбеляза Кара и прокара пръст върху покривката на леглото. — Какво ще стане, ако всички момичета едновременно престанат да им го позволяват?

— Ще се наложи да се научат да се държат като човешки същества — Брет яростно завъртя кичур червена коса около пръста си.

— Нека сключим пакт — предложи Кели, обзета от ентусиазъм да направи нещо, което да й гарантира, че Изи няма да си играе повече с нея.

— Добре — каза Джени след дълга тишина. — Какво ще кажете, момичета, първо ние да започнем да се уважаваме взаимно, за да могат и момчетата да ни уважават така? — Тя прехапа устни. — Искам да кажа, ако ние правим първата крачка както трябва, останалото просто… ще се случва правилно от само себе си.

— Може би трябва да го включим в есето за отговорните бухали — предложи Брет и потупа брадичката си с дълъг, лакиран в прасковено нокът. — Нещо като: „Отговорният бухал не позволява на момчетата да се подиграват с него“ и т.н. Еманципацията, женската сила и прочее.

— Мислите ли, че всички заедно можем да предадем едно и също есе? — с надежда попита Кара. — Пичовете от Дисциплинарната комисия сигурно са гледали филма „Клуб Закуска“, когато излезе по кината. След като са ни наказали с едно и също наказание…

— Да, ще бъде нещо като символика. Например „Ние ви предаваме един и същ отговор, защото…“ — Джени се усмихна глуповато и спря…, — „защото всички ние сме еднакви отвътре.“

Да. Колкото и смешно да звучеше, а то звучеше много смешно, момичетата се спогледаха и се увериха, че това е точно така. Джени, която бе седнала на леглото си по пижама и с чорлави къдрици, вързани на върха на главата. Брет, с подути, но решителни очи. Кара, която им беше почти напълно непозната, с огромни зелено-кафяви очи и пламнали от вълнение бузи. И накрая Кели, която за първи път не мислеше как изглежда, а мислеше, че се чувства добре.

— Пакт — повтори Кели.

Усмихнати, четирите момичета се наведоха напред и сложиха ръцете си една върху друга, сякаш щяха да започват мач по хокей на трева. Това накара Кели да се почувства част от нещо — може би вече нямаше да е толкова сама.

— Не мога да повярвам, че двамата с Хийт довлачихме кег с бира чак тук горе! — възкликна Джулиън. Беше застанал на ръба на покрива и гледаше надолу, над каменния зид и витата метална стълба на противопожарния изход.

— Половин кег — закачливо уточни Тинсли. — И защо сте го направили, все пак?

— Едно красиво момиче ни каза — Джулиън взе камъче от настилката на покрива, духна го за късмет, а после развя ръката си няколко пъти напред и назад, преди да го метне към двора, все едно правеше „жабки“ в езеро.