Сесили Зигесар - Дръзката

— Няма нужда да ми обясняваш нищо — каза Брендън, но вътрешно беше очарован, че тя не е лудо влюбена в Джеремая. Защото ако мускулестите, широкоплещести момчета бяха неин тип, то тогава той самият не би имал особен шанс.

— Знам — запалката отново просветна и обля лицето на Елизабет в топлата си светлина, — казвам го, защото просто искам… да изясня нещата. — Сърцето на Брендън подскочи. — Както и да е — продължи тя и прокара ръката си по стената, — днес дойдох, за да проверя Брет; да се уверя, че не си играе с него — Елизабет направи пауза. — За нещастие обаче, май не му направих услуга и прецаках нещата между тях.

— Ти нямаш никаква вина.

— Хм, сега си мисля, че не беше нужно да казвам истината — все пак играта „Аз никога“ не се играе под клетва или нещо подобно. Така той също можеше да премълчи и…

— Не вярвам, че би помогнало. Джеремая все някога трябваше да й каже истината — внезапно Брендън усети, че не му се говори повече за Брет и Джеремая, те щяха да се оправят. Това, което искаше сега, е да целуне това момиче.

— Ами ти? И това момиче Джени? — закачливо попита Елизабет. — Скочи доста рязко след нея, когато тя си тръгна от купона?

Наистина ли е направил така?… Брендън дори не помнеше.

— Ами, Джени е готина. Искам да кажа, ние сме приятели — Брендън наистина й съчувстваше заради ситуацията, в която я постави Изи. Не, че беше изненадан. Това момче беше лишено от скрупули. Ако пожелае Джени днес, получава я, а ако утре му се прииска и Кели, просто се опитва да има и нея. — Стана ми гадно, разбираш ли. Гаджето й е супертъпак.

— Значи няма никоя, от която да ревнувам?

Да ревнува?! О, боже. Все едно Брендън можеше да мисли за нещо друго в момента, освен за това, че е сам в тъмния тунел с това вълнуващо същество в кожено сако и супер прическа, което го караше да се усеща тъй спокоен и свободен.

— Повече не ми се говори за други хора — каза Брендън и отново жадно отпи от бирата на Елизабет, като че ли тя беше някаква електролитно наситена енергийна напитка.

— О? — Елизабет повдигна дясната си вежда, докато си играеше със запалката — отваряше я и я затваряше, и пак, и пак. — И за какво ти се говори?

Брендън остави бирата на земята и пристъпи към мястото, където предполагаше, че се намира тя. Не беше трудно да я намери. Усмихна се в мрака, когато усети, че лицето й е само на няколко сантиметра от неговото.

— Хмм… не знам… за ядрената война?

Тя тихо се засмя и точно когато отвори уста, за да каже нещо, той я целуна. Елизабет му отвърна с желание и в ума на Брендън остана само мисълта колко различно и вълнуващо е всичко. Плъзна ръце надолу по гърба й. Вече не забелязваше колко е тъмно наоколо, защото очите му бяха затворени.

Джени се почувства като истинска кралица на мелодрамата, докато напускаше общата стая по такъв демонстративен начин, но не можеше да остане там нито секунда повече, без да се задуши. Не и с Изи около себе си. Изи, който я беше излъгал. И с останалите, които я зяпаха, правеха физиономии и я караха да се усеща като пълна глупачка, задето си е въобразила, че Изи е влюбен в нея. Защо трябваше да се случва всичко това? Не можеше ли нещата поне веднъж да бъдат прости?

Но наистина — от къде на къде Изи ще води Кели на вечеря с баща си, ако е влюбен в Джени? В това нямаше никакъв смисъл. Срамуваше се да я покаже? Защото беше прекалено ниска може би? Или пък малка? Баща му нямаше да я одобри? Нима само Кели, със съвършената си руса коса и южняшко потекло, беше достойна за него?

Веднага щом се върна в стаята си, Джени се почувства малко по-добре. Поне никой не я зяпаше вече. И не се налагаше да гледа Тинсли, която трябваше много да я мрази, за да я злепостави по такъв начин пред всичките й приятели. Ако изобщо й бяха приятели, мрачно си помисли Джени и си пусна музика. Дланите й бяха спрели да се потят, но все още се опасяваше, че ще повърне всеки момент. На полуотворената врата леко се почука. Изи?

— Мога ли да вляза? — Кара подаде глава. — Искаш ли компания?

Джени донякъде се зарадва, че не е Изи — действително не беше в настроение да говори с него. Не и ако той не е способен да й каже, че всичко това е измислица и че никога не е водил Кели на никаква вечеря с баща си. Вероятно тогава би го изслушала. Но тъй като подобно нещо очевидно нямаше да се случи, Джени имаше нужда да обмисли някои неща насаме.