Сесили Зигесар - Дръзката

— Заповядай, да. Ако нямаш нищо против, ще си облека домашните дрехи.

Кара подсвирна тихичко и седна на леглото на Кели. Джени издърпа долнището на пижамата си „Келвин Клайн“ и едно черно потниче от чекмеджето в гардероба си.

— Тинсли определено знае как да използва думите като оръжие, а?

Джени почти се разсмя, докато събличаше роклята на Верена и разкопчаваше сутиена без презрамки. Тя бързо навлече удобните си дрехи. Имаше нещо толкова успокояващо в бархетните пижами, пък дори и сивите им колене да бяха напълно протрити.

— О, да, говори ми… Тинсли винаги изпитва върховно удоволствие да унижава другите.

— Не трябва да се чувстваш унизена — Кара сви крака под себе си. — Пък и кой се интересува какво мислят за него другите?

— Предполагам, че не ме интересува какво мислят другите, но нямам идея какво си мисли и Изи, което всъщност е главният проблем. Искам да кажа… пропускам ли нещо? Защо ще води Кели на вечеря? — Джени се пльосна върху леглото си и притисна възглавницата към гърдите си. — И без да ми каже?

— А може би не трябваше да реагираш толкова бурно. Не и преди да си говорила с него. Нека той ти обясни сам. Представи си, че има някакво логично обяснение — като например, че мрази баща си и не би понесъл да те вижда край него — Кара сви рамене. — И понеже не му дреме за Кели, предпочита да подложи нея на това мъчение.

— Може би — сухо се изсмя Джени, — само дето си мисля, че на него всъщност прекалено много му дреме за Кели.

— Изи е луд по теб — настоя Кара.

На вратата отново леко се почука. Кели се показа и я бутна колебливо, сякаш не беше сигурна дали някой няма да хвърли отвътре нещо по нея. Джени незабавно омекна — наистина Кели не бе направила нищо лошо. Освен това, че е излязла с Изи, но кой не би го направил?

— Всичко е наред, можеш да влезеш. Не съм бясна — появата на Кели на прага, толкова елегантна, слаба и красива, накара гласът на Джени да потрепери. Като че ли всеки момент щеше да избухне в сълзи.

— Джени, толкова съжалявам! — Кели се втурна към нея. Изглеждаше така, сякаш има желание да я прегърне, но не знае как точно. — Аз не исках… не исках това да се случва.

— Няма проблем. Изи трябваше да ми каже, не ти — Джени сви рамене. Чувстваше се като малко дете в черното си потниче и развлечената бархетна пижама. — И не е твоя вината, че Тинсли е невероятна кучка.

— Наистина не знам защо го направи — прехапа устни Кели, — сигурно има ПМС.

— Никога не съм срещала някой, който да има ПМС по двайсет и четири часа всеки божи ден — вметна Кара.

Джени я погледна умоляващо и се премести към края на леглото си, за да направи място за Кели, която все още стоеше права пред нея.

— Ами… — гласът на Джени заглъхна… — ъмм… нещо случи ли се на тази вечеря? Между вас с Изи?

— Не! — запалено отвърна Кели. — Беше чисто приятелска среща. Знаеш, че той никак не се разбира с баща си — тя сви тънките си рамене — и вечерята мина по-леко, защото аз бях там. Познавам го и знам как да се държа с него.

Кара дари Джени с многозначителна усмивка, тип „Казах ли ти“ и Джени вяло й отвърна. От това съвсем не й ставаше по-добре. Кели винаги щеше да познава Изи по-дълго от нея — този факт нямаше как да се промени, освен ако не намери начин да върне времето. Просто не беше честно.

Само един поглед към лицето на Джени беше достатъчен на Кели, за да осъзнае, че тя е на ръба на нервна криза. Беше напълно излишно да споменава епизода в гардероба. Какъв беше смисълът да й разказва нещо, от което щеше да се разстрои съвсем? Нещо, което тя изобщо няма нужда да узнава? Кели се опита да звучи естествено:

— Тинсли се държа гадно. Винаги се старае да причини, колкото е възможно повече проблеми, нали знаеш… — Кели силно се надяваше, че не уврежда кармата си с поредната лъжа. Но наистина щеше да бъде жестоко спрямо Джени, ако й сподели и за целувката.

— И бих казала, че се радва на успех — Брет нахлу в стаята със зачервени и подпухнали очи. Косата й беше така рошава, все едно бе прокарвала ръце през нея отново и отново. Тя се хвърли на леглото на Джени, която постави ръка на рамото й. Този жест накара Кели да осъзнае колко много всъщност й липсва истинска приятелка. Не като Тинсли, която само нараняваше хората, или като Бени, която само клюкарстваше.

— Добре ли си, Брет? — загрижено попита Кара. Все още беше с дрехите от партито — романтичната блуза и тъмните панталони. Готини дрехи.

— Ще живея. Засега — Брет изрита обувките си и те изтропаха върху пода. — Но ако отворим дума за това какви смотани идиоти са всички момчета, определено ще ми помогнете много.