Сесили Зигесар - Дръзката

— Кеговете са насам — извика Алисън през рамо.

Изи съгледа кутия с пица, отворена върху масичката за кафе и си взе едно парче. Няколко непознати за него момичета играеха „Туистър“ в ъгъла и той остана впечатлен. Обикновено тази игра не се възприемаше така сериозно, а се използваше само като възможност за опипване на представители на противоположния пол. Браво на тях. Дъвчейки изстиналото парче пица с гъби и маслини, Изи се насочи към стълбите. Въпреки че за момчетата женските общежития бяха забранена територия — с изключение на общите стаи и то само за кратък отрязък между тренировките и вечерята — Изи можеше да намери пътя към стая 303 дори със затворени очи. Той се спря за миг отпред, несигурен кого ще открие вътре. И кого се надява да открие. Почука леко и бутна вратата.

В стаята звучеше песен на Майлс Дейвис, а Джени беше седнала на бюрото и пишеше нещо на лаптопа си. Изи задържа погледа си върху нея, докато тя бързо чаткаше по клавиатурата. Беше толкова хубава! Тъмните кафяви къдрици се стелеха като водопад по гърба й. Изи опита да се промъкне крадешком и да я стресне, но подът изскърца под кецовете му „Конвърс“ и Джени се завъртя рязко.

— Ти си тук! — извика тя и на дребното й личице се разля широка усмивка. — Защо не каза нищо цял ден?

Джени отривисто скочи от стола си и се приближи към Изи, зашеметяващо красива в кафявата рокля, която отиваше на цвета на очите й и под която най-вероятно имаше само бикини. И беше с боси крака. Ммммм…

Без да промълви нито дума, Изи плъзна ръката си по тила й и се наведе, за да я целуне. Сърцето му биеше толкова диво, че почти успяваше да го чуе, и той внезапно осъзна, че точно Джени е тази, която е искал да види. И да целуне. Малките й обли рамене бяха безкрайно апетитни.

— Уау — прошепна меко Джени, след като телата им се разделиха, — с какво съм заслужила това?

Изи седна на нейното легло и се вгледа в големите й кафяви очи. Напомняха му на двойно шоколадовите бисквитки, които майка му винаги правеше за рождения му ден или когато беше болен. Представи си как Джени тича боса по пясъка край брега и например му подхвърля фризби, а гигантски черен лабрадор ретривър ги преследва през разпенените вълни, разбиващи се в краката им. Сигурно част от неговия проблем се криеше точно в това, че в мислите му непрекъснато витаеха подобни фантазии — ако успее да ги спре поне за миг и да остане в настоящето, вероятно щеше да разбере какво точно иска.

— С това, че си ти — Изи сгъна възглавницата й на две и я сложи под главата си, наслаждавайки се на портокаловия аромат, който двете с Брет използваха за косите си.

— В добро настроение си днес — Джени скочи на леглото до него.

— Да, ами… в промъкването ни дотук имаше доста адреналин.

„И в това, да те видя“, допълни мислено Изи.

— Не сте скачали с парашут или нещо такова, нали? — попита с широко отворени очи Джени.

— Неее — Изи почеса голата й ръка с почти невидими руси косъмчета, — минахме през едни тунели. Под кампуса.

— През… ъъъ… отходните канали? — Джени и леко се дръпна назад, сякаш от него се разнесе лоша миризма, но Изи беше сигурен, че няма нищо такова.

— Не, глупаче — взе ръката й той и я обсипа с целувки от китката до лакътя. — Били са направени много отдавна, когато учениците са били все още прекалено изнежени, че да излизат в снега.

Джени имаше великолепни ръце — бяха тънки и малки, защото тя беше дребна, а не кльощави и с недохранен вид като на Кели.

— Наистина ли? Нещо като тунелите на метрото? — Джени леко потрепери, дали от допира на Изи, дали от студ… — Видяхте ли плъхове? — А може и от мисълта за плъховете.

— Не.

„Само шепа идиоти“, помисли си Изи при спомена за това как едва се въздържа да не удари Хийт. Обичайно Изи беше тотален пацифист, но Хийт, е всичките си тези приказки за Кели, го провокира повече от търпимото. Или може би беше, защото… Не, не е възможно да е това.

Джени погледна надолу към Изи със срамежлива усмивка; перлено белите й зъби надничаха зад рубинените й устни.

— Хубаво е, че си тук… прекарах около пет часа в писане на досадно домашно по алгебра. Ако трябваше да разложа на линейни множители още един квадратен тричлен, щях да убия някого.

Ах, да, домашни. Точно така. Изи затвори очи.

— Аз пък прекарах целия ден в опит да избегна отегчителното домашно по история, което Уайлд ми даде вчера.

В петък сутрин г-н Уайлд му беше изпратил имейл, с който го информира за недотам блестящата му оценка на теста от четвъртък. Провал, както се очакваше. Но тъй като г-н Уайлд беше един от онези разбрани учители, които обичаха всичко с учениците им да е наред, предоставяше на Изи възможност да поправи оценката си, като подготви и представи алтернативен проект през уикенда. Трябваше да измисли и напише пет страници интервю между ген. Джордж Вашингтон и новинарски репортер, в което генералът да обясни защо би бил най-добрият президент на новата държава. По-ужасно дори и от предната задача, която беше традиционно отегчителна.