Сесили Зигесар - Дръзката

— Окей — тя го погледна закачливо и за миг той изпита порив да я придърпа обратно при себе си, да й разкаже за снощната вечеря, както и за всяка една откачена мисъл, която бе минала през главата му. Знаеше, че тя щеше да го успокои. Но не беше сигурен, че изобщо ще успее да изрече мислите си на глас. Та той дори не знае какво чувства, как би могъл да говори за това? Ето защо Изи само се усмихна, Джени му се усмихна в отговор и излезе, а той затвори очи и се запита дали възглавницата на Кели мирише по същия начин, който помнеше.

Джени заслиза по мраморните стълби към стаята на Кара на първия етаж, а червените джапанки шумно шляпаха върху петите й. Чувстваше се малко объркана от това, което току-що се беше случило между тях с Изи, без да има идея какво точно бе то. За първи път обаче откак се бяха срещнали, нещо сякаш не беше наред. Отначало всичко изглеждаше нормално, а после, съвсем изневиделица, като че ли започнаха да говорят на различни езици — каквото и да се опитваше да каже тя, се възприемаше по съвсем различен начин от Изи. Атмосферата бе станала някак напрегната и Джени изпита облекчение, когато излезе от стаята. Може би просто имаше нужда от една бира? Всъщност тя не обичаше бира — някой изобщо обичаше ли я действително? — но от нея винаги й ставаше по-леко. А точно в момента определено жадуваше да й стане по-леко.

На първия етаж музиката беше прилично силна, за да не привлича вниманието на учителите или други важни индивиди, които случайно може да се окажат наоколо. Нищо общо с прословутото парти на покрива. Очевидно отговорният бухал се старае да се учи от грешките си. Джени подмина затворената врата на Брет и дочу тиха музика отвътре. Е, поне някой се радваше на уютна интимност с гаджето си.

Точно преди да стигне до вратата на Кара, по главния коридор премина момиче, което Джени със сигурност не беше виждала преди. Косата му, прибрана на висока опашка, беше руса отгоре и черна отдолу — вид, подходящ по-скоро за тротоарите на „Юнион Скуеър“ в Ню Йорк, отколкото за Академия „Уейвърли“. Изглеждаше и по-голямо от тях. Беше облечено в дълга тъмна пола и тясно кожено сако. Хмм. Нова учителка? Или някоя току-що завършила ученичка, която Меримаунт беше наел, за да надзирава общежитието? Джени усети раздвижване из „Дъмбъртън“ и дочу звук от затръшнати врати — явно и други бяха забелязали непознатата. Кара изскочи като фурия иззад ъгъла, а очите й блестяха.

— Бързо, ела тук — тя дръпна Джени в стаята си и затвори плътно зад нея. — Кой беше това? — Кара сякаш изпитваше удоволствие от неочакваното вълнение. Беше се преоблякла в романтична копринена блуза с висока талия, която повдигаше бюста й, с бухнали дълги и прозрачни ръкави, и квадратна яка, обточена с тънка ивица дантела. Приличаше на Шекспирова героиня. Беше съчетала блузата с готини черни тесни панталони, които обгръщаха плътно бедрата й и леко се разширяваха към прасците. Отдолу се подаваха износените й кубинки „Док Мартенс“. Изглеждаше супер и очевидно се чувстваше по-удобно, отколкото с прилепналата тъмнооранжева рокля. С тези дрехи беше много повече тя.

— Нямам представа — Джени се облегна върху етажерката за книги, претъпкана до пръсване и хоризонтално, и вертикално. Единственото разхвърляно място в иначе безупречно подредената стая. — Прекалено е млада, за да е учител.

— Но защо някой би се разхождал без причина из „Дъмбъртън“? — чудеше се Кара, докато пълзеше по земята, за да напълни две чаши с бира от кега под леглото. — Може би просто е от друго общежитие.

Джени се усмихна и огледа книгите. Беше хубаво да види толкова много книги — повечето момичета тук използваха етажерките си като рафтове за обувки. Сети се за часовете, които бе прекарала в книжарницата „Странд“ в Гринуич Вилидж, четейки заглавие след заглавие с наклонена глава, докато вратът й напълно се схване. Сега разпозна някои от любимите си книги — „Сбогом, Колумб“ на Филип Рот, „Гордост и предразсъдъци“ на Джейн Остин, „Кланица 5“ на Кърт Вонегът, а после видя две цели полици е тънки цветни книжки, изписани е дребен шрифт. Извади една — беше старо издание на комикса „X-Men“, 1968 година.

— Боже мой… всичко това комикси ли са?

— Да, аз имам нещо като мания… — изчерви се Кара. — Знам, че е тъпо. Приличам на оня с комиксите от филмчето „Симпсънс“.

— Не! — запротестира Джени и взе екземпляр на „Призрачен свят“, най-любимата й графична новела. Обожаваше невидимото съчетание на думи и образи. — Не мога да повярвам, че я имаш!