Сесили Зигесар - Дръзката

КелиВърнън: Ахахахаа… Да, беше неочаквано забавно. Джей Ел Уолш е като хубаво вино — става по-добро с годините.

ИзиУолш: Зависи от дефиницията ти за „по-добро“. Поне този път нямаше хвърляне на храна по хората.

КелиВърнън: Ще се промъкнеш ли тази вечер с останалите момчета? Чух, че има таен план.

ИзиУолш: Феро е нашият безстрашен лидер, така че, както знаеш, сме в добри ръце.

КелиВърнън: Ами в случай, че успеете… ние тук ще бъдем ослепително облечени, в очакване на супер сексапилни рицари в блестящи доспехи, които да разбият заключените врати…

ИзиУолш: Ъъ, да… Ще опитаме.

След доставката на гурме сандвичи за обяд (пуйка и сирене „Хаварти“ върху кроасани, гъби портобело и козе сирене върху хляб), кетъринг службата на „Уейвърли“ явно се изчерпа, защото обяви, че за вечеря ще се поръчват гигантски кутии с пица. Никой нямаше нищо против. Всъщност пицата беше любимата храна на Тинсли, преди голяма алкохолна вечер. Нищо не подготвяше така добре стомаха за алкохол, както сирената и фибрите.

Този следобед всички момичета оставиха вратите на стаите — и на гардеробите си — отворени и започнаха да бродят из коридорите, преравяйки рафтове с дрехи, които дори не бяха техния размер, но пък можеха да се окажат нещо впечатляващо. Тинсли беше прегледала гардеробите на Бени, Сейдж и Селин, а този на Кели познаваше като своя собствен, но всичко изглеждаше скучно. Сухо. Обикновено. Никакво предизвикателство. Собствените й чисти дрехи бяха опипани от десетки ръце. Нямаше нищо против да дава, стига да получаваше нещата си в същия безупречен вид.

Брет се втурна в стаята с изумрудено зелена рокля, преметната през ръка. Дори не погледна към Тинсли, а метна дрехата на леглото си и си пусна музика от седемдесетте. „За бога“, помисли си Тинсли, „защо е такава ретро сухарка? Кой би слушал изобщо такава музика, освен онези, които все пак са били живи по това време?“

С поглед към Брет, който се предполагаше да е смразяващ, Тинсли напусна стаята и тръшна вратата зад себе си. Въздъхна. Пет и половина е — момчетата, ако намерят начин да дойдат — би трябвало да са тук след няколко часа. Може би е добре да провери бирата, кеговете сигурно се нуждаеха от още лед. Никога досега машината за лед в приземието на „Дъмбъртън“ не бе имала толкова съществено значение за нея.

Вратата на Кара беше единствената затворена на целия етаж. Тинсли кратко почука, преди да натисне дръжката. Кара седеше на бюрото, с разтворени пред себе си книги.

— Ехо? — извика Тинсли.

— О… здравей — завъртя се Кара на стола си. Не изглеждаше щастлива от присъствието на Тинсли. Представете си. Тинсли й прави неоценима услуга, като й позволява да съхранява освежителните напитки за партито в стаята си. Та до днес никой дори нямаше представа коя е! Можеше да покаже поне малко благодарност.

— Исках само да проверя кеговете — нямаш нищо против да стоят тук, нали? — Тинсли огледа безупречно подредената стая. — При теб е толкова чисто и спретнато. А и никой не би те заподозрян.

Кара преметна ръка върху облегалката на стола си. Все още беше облечена с тениската с Боб Дилън, която носеше сутринта. Безнадеждно.

— Да, няма проблем — зелено-кафявите й очи срещнаха виолетовосиния поглед на Тинсли.

Тинсли допълзя до леглото й и вдигна покривката. Притисна ръка до метала на кеговете. Достатъчно студени. Изправи се отново. Е, добре, можеше да прояви малко великодушие към това девойче — в края на краищата наистина не беше искала разрешение да ползва стаята й за скривалище.

— Защо не си облечена? — попита тя. — Ще бъдеш на купона, нали?

— Ами…

— Оо, я стига! — Тинсли се изправи и за първи път погледна към гардероба на Кара. С опитното око на моден спец тя оцени ярките цветове и скъпите материи. Един момент, чии бяха тези дрехи?! Момичето, което носи само черно, след като разполага с гардероб, пълен с това? С две чевръсти крачки Тинсли се приближи и извади невероятна ръждиворозова рокля с набрана талия и красив, пищен силует. Приличаше на рокля от двайсетте. Наложи я върху себе си.

— Откъде имаш всички тези дрехи? — възкликна тя и прокара нетърпеливо ръка по останалите закачалки.

Столът на Кара изскърца, когато тя го бутна назад по твърдия дървен под. Приближи се неохотно към Тинсли. Тинсли смяташе себе си за експерт в езика на тялото и можеше ясно да долови, че Кара й няма доверие. Вгледа се в нея отблизо. Беше едно от онези момичета, чиято красота остава незабелязана до момента, в който не им се обърне специално внимание — чак тогава, внезапно и като в пъзел, парченцата си идват на мястото. Дългата до раменете права коса на Кара беше в мек меден нюанс, а самата тя беше дребна и с хубави форми. Все още имаше следи от детска пухкавина на лицето си, но това лесно можеше да се поправи с малко грим — ако е професионално положен, той щеше да подчертае великолепните й, широко разположени зелени очи, които бяха напълно безсмислено притежание за човек, който не знае как да използва очната линия.