Сесили Зигесар - Дръзката

From: BrettMesserschmidt@waverly.edu

Time: Петък, октомври 4, 21:40

Subject: Среща-закуска

Момичета,

Утре сутрин в 9.00 ще се съберем на задължителна среща-закуска в общата стая долу (никоя от нас не би трябвало да има проблем с ранния час, тъй като тази вечер ни се предоставя чудесната възможност да останем по стаите си, да си правим маски за лице и да се порадваме на предостатъчно количество здравословен и разкрасителен сън).

Ще обсъдим работата си по възложеното есе.

В събота сутрин, точно в 09.03 часа, Брет Месършмид с изненада установи, че общата стая на „Дъмбъртън“ е пълна с момичета. Беше почти сигурна, че повечето ще пренебрегнат „задължителната“ й среща, но сигурно отегчението от предната нощ ги бе накарало с благодарност да прегърнат възможността да се съберат и да оплакват съдбините си взаимно. Служителите от кетъринга бяха доставили няколко големи кутии с прясно изпечени багети и мъфини, индивидуални опаковки със сирене и масло, пластмасови ножове и кани с портокалов сок. Без кафе обаче. Брет чувстваше как главоболието от липсата на кофеин вече разцъфтява в мозъка й. Повечето от присъстващите бяха още по пижами и картината пред нея наподобяваше гигантска закуска в леглото. Изглеждаше забавно, но Брет отбеляза, че всъщност не познава по-голямата част от тях. Само едно или две момичета бяха облечени, включително Момичето в черно, както двете с Джени я наричаха — симпатично тихо девойче със светлокестенява коса до раменете и огромни зелено-кафяви очи, което винаги носеше книга със себе си. Сега беше седнало до прозореца и отново четеше, в черна тениска с Боб Дилън отпред и черни дънки. Брет дори не подозираше, че обитават едно и също общежитие.

Тя въздъхна, взе си една багета и пакетче крем сирене, и се настани на празния стол в ъгъла. Беше в ужасно настроение, което просто не можеше да контролира. Чувстваше се нелепо — днес беше мачът на „Св. Луций“ и тя трябваше да е в публиката, да изглежда суперсекси и да вика за Джеремая. Трябваше да покаже на всички онези мажоретки от „Св. Луций“, че няма те да се приберат с него след мача. Днес беше големият ден на Джеремая и тя искаше да бъдат заедно. Едва не прецака нещата между тях завинаги с идиотското си фиаско с г-н Далтън, в когото си бе въобразила, че е влюбена, но сега всичко отново беше наред и тя беше готова да му докаже, че го обича.

Изненадващо, но Тинсли и Кели също бяха там, седнали на един от диваните. Тинсли беше преметнала краката си през страничната облегалка, облечена в тениска по тялото с надпис „Дивите котки на Аризона“ (излизала е с някой от Аризона?) и с розово копринено долнище на пижама, а косата й беше все още рошава от съня. Кели носеше бяла памучна нощничка и двете с Тинсли си шушукаха нещо на ухо. Сигурно кроят коварните си планове, както обикновено. Брет отчупи парче хляб и го намаза със сирене.

— Благодаря ви, че дойдохте. Мислех, че ще е добра идея да се съберем и да помислим заедно върху това… ъъъ… малоумно есе.

Ууупс. Брет имаше намерение да звучи делово и професионално, но не успя да сдържи горчивото си разочарование и яд. Веднага последва хор от гласове:

— Сейдж и аз имахме пропуски за града днес… — каза Емили Дженкинс с изражение на нещастна жертва.

— Трябваше да сме на модното шоу в „Барнис“, което чакахме от векове. Дали пък да не посветя есето си на това?

— О, да, бе, на Меримаунт много му пука, че си изтървала минироклята на сезона — саркастично каза Бени Кънингам и си взе бананов мъфин, с очевидно раздразнение, че не е била поканена на модната екскурзия до „Барнис“.

Ивон Стидър, вързана на две руси опашки, вдигна ръка. Брет й каза търпеливо:

— Няма нужда да вдигаш ръка, Ивон. Тук всички можем да изказваме мнението си наравно.

— Благодаря, Брет — Ивон се огледа нервно из стаята. Изглеждаше дребна и някак сладка в избелялата си червена пижама, щампирана с картинки на анимационни герои. — Просто исках да кажа, че едва ли Меримаунт е имал предвид есета с обяснения и оплаквания какво сме пропуснали — тя погледна към Емили и Сейдж, — без да искам с това да обидя някого.

— Мисля, че Ивон е права — обади се Джени, седнала по турски на пода, облечена в дънки и тениска на райета „Ралф Лорън“. Брет знаеше, че тя не би дошла по пижама, тъй като полагаше постоянни усилия да не бъде виждана без сутиен. — Деканът е наясно, че пропускаме това или онова, такава е целта на наказанието, все пак — Джени си пое дълбоко въздух, — но иска да ни накара да се замислим за отговорностите си тук, а те включват и да понесем наказанието си, честно или нечестно, като се справим с него по възможно най-добрия начин. Нали?