Сесили Зигесар - Дръзката

Очите й най-накрая се спряха върху човека, когото всъщност искаха да видят от мига, в който бе влязла в заведението. Джулиън. Той седеше до нея и категорично беше най-интересната личност дотук. Русоляво кафявата му коса изглеждаше влажна и ухаеше на нещо… хубаво. Тинсли не би могла да разбере на какво точно, без да я помирише отблизо. Не би го направила обаче, защото не искаше той да разбере, че подобни неща я вълнуват въобще.

— Здрасти, Джулиън — тя осъзна, че изрича името му почти срамежливо, със специфично усещане в областта на стомаха. Колкото и налудничаво да беше, всеки път, когато срещнеше кехлибарените му очи, Тинсли имаше чувството, че те виждат през нея — проникват чак до костите й, преминавайки през всички дрехи и други безсмислени прегради. С всички момичета ли правеше така, или само с нея? Тя потръпна.

— Изглеждаш много добре тази вечер, Тинсли — учтиво й се усмихна Джулиън и тя за първи път видя, че той има трапчинка на лявата буза, която сега сякаш се появи в пълния си блясък, специално заради нея.

— Благодаря. Моля, нека седнем — Тинсли придърпа стола си към масата и забеляза, че на нея няма бутилка вино. Вероятно беше прекалено самонадеяно да очаква, че деканът би им позволил да пият в негово присъствие.

— Тъкмо обсъждахме колко хубаво беше времето днес — г-н Бюканън затвори менюто и събра длани заедно, — но може би ти ще ни помогнеш да захванем някоя по-интересна тема? Кажи ни, какви са плановете ти за този уикенд — срещи с момчета, шопинг, купони?

Тинсли хвърли поглед към декан Меримаунт, чието лице побледня. Тя изчака няколко секунди, за да му даде възможност да каже нещо по въпроса за предстоящия уикенд, но деканът не даде вид, че възнамерява да го стори, затова Тинсли реши, че той очевидно би предпочел наказанието на живущите в „Дъмбъртън“ да не се споменава.

— Ами… — започна тя, без да бърза, изпитвайки удоволствие от видимия дискомфорт на декана — … има няколко неща, които Бухалите от „Уейвърли“ могат да направят…

— Наистина ли говориш за себе си като за Бухал от „Уейвърли“? — конспиративно се наведе към нея Брендън.

— Само в присъствието на членове на Управителния съвет — добави Джулиън и всички се разсмяха.

— Нямахте ли среща на „Синефил“ този уикенд, Тинсли? — неангажиращо попита Брендън и облегна лакът на масата. Очите му дяволито проблеснаха.

— Не, отложиха я. Но благодаря, че попита — тя го ритна под масата. Г-н Бюканън взе едно от прясно изпечените хлебчета в кошничката по средата на масата.

— Какво е „Синефил“? Не мога да си спомня да е имало нещо такова по мое време.

— Твоето време беше доста отдавна, Колин — суховато вметна Меримаунт, сякаш беше забравил как се изрича шега. Тинсли се засмя учтиво, за всеки случай.

— „Синефил“ е нашият филмов клуб, учреден главно, за да се възползваме от невероятната техника, с която разполага училището ни. И от невероятно удобните кресла в кинозалата. — Всъщност нейното семейство беше дарило на Академията всичко това, но Тинсли не искаше да го споменава. Вероятно г-н Бюканън беше наясно. — Гледаме филми няколко пъти месечно и после ги обсъждаме.

— Наистина ли? — Джулиън изглеждаше искрено заинтригуван. Беше облечен в бледосиня риза „Бен Шърман“, а под нея Тинсли смътно видя тениска с едва забележими очертания на надпис „Масив Атак“. — Това е супер! Не знаех, че „Уейвърли“ има филмов клуб.

— Тинсли го основа — уточни Брендън. Много мило , помисли си с благодарност тя.

— Трябваше да посветим сбирката си на филма „Розенкранц и Гилденщерн са мъртви“, но явно ще бъде следващия уикенд. — Тинсли отпи от водата си (сервирана без лед — ресторантът наистина беше френски) и добави — Всички имаме доста домашни за понеделник.

Трябваше да се говори истината все пак, нали така? Не би лъгала безочливо пред Меримаунт, дори и заради самия него.

— Глави. Глави. Глави. Глави. Глави. Глави — занарежда Джулиън, а Тинсли и Брендън едновременно избухнаха в смях. Меримаунт и г-н Бюканън ги погледнаха озадачено.

— Това е от един филм — обясни Тинсли.

— Не мисля, че съм го гледал — декан Меримаунт също отпи от водата си, а една гигантска кондензирана капка падна от чашата и се разля плавно върху покривката.

— О! — очите на Тинсли светнаха. — Чудесен е! Филмова версия на пиесата на Том Стопард, за екзистенциалните неволи на…

— Много се извинявам, че прекъсвам една красива дама — намеси се г-н Бюканън, — но беседите върху екзистенциализма са винаги по-качествени в присъствието на бутилка вино. — Той помаха към сервитьора и му посочи нещо в листата с вина. Тинсли намигна на Брендън през масата. И той разправяше, че баща му не бил готин.