Сесили Зигесар - Дръзката

— Боже, нима би могъл да купонясва без нас?

Всеизвестно беше, че момичетата от „Дъмбъртън“ са най-готините в кампуса. Или поне се държаха като такива, бе забелязала Джени. Не, че тя самата имаше нещо против — беше й хубаво поне веднъж да мисли за себе си като за готина, вместо да се вглежда критично във въображаемите си недостатъци.

— Това казвам и аз — въздъхна тежко Алисън, когато двете завиха зад ъгъла и видяха сградата на арт центъра пред себе си. — Някой май те чака — тя сръчка Джени в ребрата, точно където имаше гъдел. Джени се завъртя и избяга със смях.

Изи се беше облегнал на една от бетонните колони на входа. Вместо капители, на върха на колоните имаше дупки. Те били всъщност — според думите на красивата брюнетка, която ги бе развеждала с баща й на предварителния оглед в Академията — „иронични“ колони. Руфъс, който се радваше от сърце на всяка една шега на света, се бе смял толкова много, че Джени се беше притеснила да не си докара аневризма. Скицникът на Изи лежеше разтворен в скута му. Той вдигна очи и поздрави двете момичета.

— Джииизъс — процеди Алисън едва чуто, — ти си такава проклета късметлийка.

И Джени не можеше да не се съгласи. Чувстваше погледа на Изи върху себе си, докато двете с Алисън се приближаваха към него. Очите му се плъзнаха по вишневата й блуза, тъмната дънкова пола с дълга цепка в средата и стигнаха до високите до коляното велурени ботуши. Най-обикновен поглед, нищо специално, но в очите на Изи винаги изглеждаше така, сякаш си Пепеляшка, облечена в най-прекрасната бална рокля.

— Чу ли новините? — попита го Алисън, докато се изкачваха по стълбите. Очите му продължаваха да следят Джени. — Всички сме под домашен арест този уикенд.

Изи погледна най-накрая към Алисън, след като Джени седна на стъпалото до него и той небрежно обгърна с ръка раменете й.

— Чух нещо такова, да. Вярно ли е? — той леко притисна раменете на Джени и сърцето й започна да препуска. Алисън я стрелна с очи и лекичко й намигна, а после се отправи към вратата.

— За съжаление, да.

Джени потропа с пръсти върху скицника на Изи, разтворен на една гигантска рисунка с химикал на дъб, който вместо листа, имаше катерици.

— Да, истина е — поклати главата тя. Надяваше се Изи да не забележи, че лосионът й за къдрици е свършил и сега, в това влажно време, се разхождаше с наелектризирана като от електрически удар коса. Днес категорично беше ден за вързана опашка, но сутринта не беше успяла да намери нито един от ластиците си.

— Цял уикенд?

— Считано от днес, след вечерния час — Джени погледна към часовника си, все още разполагаха с няколко минути до започването на часа. Толкова й беше хубаво да седи така, с Изи на стълбите, и да гледа как всички сноват наоколо в петъчния следобед, оживено обсъждайки плановете за почивните дни. Всички, освен момичетата в „Дъмбъртън“. — Страшно несправедливо е, но се притесняват заради срещите на Управителния съвет и нямат време да ни надзирават поотделно, предполагам. Все пак можем да пояздим следобед и да се видим за вечеря, а?

Изи се прокашля и Джени усети, че е някак стегнат. Да не би да беше казала нещо нередно?

— Ами… — Изи се обърна към нея, — баща ми ще идва тук, в „Уейвърли“, за срещата на съвета, и аз май ще трябва да вечерям с него. — Тъмносините му очи гледаха обезпокоено и Джени изпита прилив на съчувствие. Колкото и да беше смущаващ нейният собствен баща, тя никога не би се чувствала така зле, ако трябва да вечеря с него. Той дори й липсваше малко. — Така че ще се наложи да отложим срещата си за другия уикенд.

— Хей, няма проблем! — Джени импулсивно го целуна по бузата. — Разбирам напълно.

— Наистина ли?

— Естествено.

— Ти си толкова невероятно сладка, знаеш ли? — поклати удивено глава Изи.

— Не, просто съжалявам, че общуването с баща ти те изпълва с напрежение — сви малките си рамене Джени, — но поне ще вечеряш навън, което не е лошо.

— Мда, може да бъда възнаграден дори с малко вино, ако баща ми е в щедрото си настроение — Изи взе една от къдриците й и я нави около пръста си. — Разбира се, придружено с пет-шест лекции.

— Лекции за какво? — засмя се Джени.

Изи изкриви красивото си лице в престорена „бащинска“ физиономия: „Прекалено много време губиш за изкуство. Прекалено много време пилееш в езда.“ Размахваше назидателно пръст при всяка фраза. „Не учиш достатъчно. Не мислиш достатъчно за бъдещето си. Не ядеш достатъчно зеленчуци със зелени листа.“ После сви пръстите си в юмрук и добави: „И така нататък, и така нататък“.