Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Тя спря пред самия вход на „Тлоквенг роуд спийди моторс“ и слезе от белия микробус. През прозорчето, което гледаше към предния двор, тя видя, че в кабинета няма никой, което означаваше, че господин Дж. Л. Б. Матекони вероятно лежеше под някоя кола в работилницата или пък надзираваше двамата си некадърни помощници, като се опитваше да им обясни някои тънкости на занаята. Той бе признал пред маа Рамотсве, че вече не се надява да направи каквото и да било от тях двамата, и тя му съчувстваше. Не беше никак лесно да убеждаваш млади хора, че трябва да се работи — те очакваха всичко да им се поднесе на тепсия. Не личеше някой от тях да разбира, че всичко, което имаха в Ботсуана — а то не беше никак малко, — бе постигнато с тежък, упорит труд и себеотрицание. Ботсуана никога не беше вземала заеми и не беше задлъжнявала, както повечето африкански страни. Хората тук пестяха, а когато се наложеше, харчеха много предпазливо, като за всеки цент и даже за всяко тебе се даваше отчет — така нищо не бе отишло в джобовете на политиците. Можем да се гордеем със страната си, помисли си маа Рамотсве, и аз наистина се гордея. Гордея се с това, което постигна баща ми, Обед Рамотсве, гордея се със Серетсе Кхама и с това как той успя да създаде нова държава на една територия, пренебрегвана от британците. Може те пет пари да не даваха за нас, размишляваше тя, но сега вече знаят на какво сме способни. Възхищават ни се за това. Тя бе чела какво беше казал американският посланик: „Поздравяваме народа на Ботсуана за постигнатото.“ Тези думи я бяха накарали да засияе от гордост. Тя си даваше сметка, че хората в чужбина, хората от онези далечни и доста плашещи страни, имаха високо мнение за Ботсуана.

Да си африканец не беше лошо. Вярно, в Африка ставаха някои страшни неща — неща, при мисълта, за които хората се срамуваха и отчайваха; но в Африка ставаха не само такива неща. Колкото и страдания да изпитваха хората тук, колкото и унищожителни да бяха жестокостта и хаосът, който носеха войниците — повечето просто незрели младежи, нарамили пушки, — в Африка все пак имаше толкова много, неща, с които можеш да се гордееш. Например любезността, способността да се усмихваш, изкуството, музиката.

Тя заобиколи към входа на работилницата. Вътре имаше две коли, едната качена на рампа, другата — паркирана до една от стените, където акумулаторът й бе свързан с малко зарядно устройство, поставено до предното колело. Няколко части се валяха по пода — едната беше ауспух, другата тя не разпозна, — а под колата, вдигната на рампата, имаше отворена кутия с инструменти. Но никъде нямаше и следа от господин Дж. Л. Б. Матекони.

Маа Рамотсве осъзна, че двамата чираци бяха тук едва когато единият от тях се изправи. До този момент те бяха седели на пода, облегнати на един празен варел, заплеснати в традиционната игра на топчета. Сега единият — по-високото момче, чието име тя така и не запомни, — стана и избърса ръце в мръсния си комбинезон.

— Здравейте, маа — поздрави той. — Няма го. Шефа де. Отиде си вкъщи.

И се ухили по начин, който й се стори леко обиден. Беше фамилиарна усмивка, сигурно така се хилеше на момичетата, с които танцуваше. Тя познаваше тоя род младежи. Господин Дж. Л. Б. Матекони й бе казал, че не се интересуват от нищо, освен от момичета, и тя напълно му вярваше. Тъжното беше, че много момичета се заглеждаха по тези млади мъже, със солидно наплескани с гел коси, широко ухилени.

— Защо си е тръгнал толкова рано? — попита тя. — Да не сте свършили работата? Затова ли вие двамата седите и бездействате?

Чиракът се подсмихна. Той сякаш знаеше нещо и тя си зададе въпроса какво може да е то. А може би беше просто от чувство за превъзходство, снизходителна поза, която вероятно беше възприел спрямо всички жени.

— Не — отговори той, като гледаше надолу към приятеля си. — Изобщо не сме я свършили. Остава ни да се справим с оная кола — и той посочи небрежно към автомобила върху рампата.

В този момент се изправи и другият чирак. Явно беше ял нещо, защото около устата му беше останала тънка ивица брашно. Какво ли биха казали момичетата по този повод, помисли си дяволито маа Рамотсве. Тя си представи как той пуска в ход чара си, в блажено неведение, че физиономията му е оплескана с брашно. Може и да изглежда добре иначе, но бялото около устата по-скоро би предизвикало смях, отколкото да ускори нечий пулс.

— Тия дни шефа често го няма — каза вторият чирак. — Някой път си тръгва в два часа. Оставя на нас да вършим цялата работа.