Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Той дойде да живее при нея преди два месеца, след дълго пътуване с автобус от родното им място. Тя отиде да го посрещне на автогарата, която бе до жп гарата, и за момент не можа да го познае сред останалите. Последния път, когато се бяха видели, той беше добре сложен, дори понаедрял; сега бе прегърбен и измършавял, а ризата му се ветрееше свободно около тялото. Когато осъзна, че е той, тя се затича и пое ръката му, която бе гореща и суха, а кожата напукана — и това я уплаши. Тя вдигна куфара му, макар че той се опита да го стори сам, и го носи по целия път до микробуса, който се движеше редовно по маршрута до „Лобатсе Роуд“.

Настани го да спи на рогозката, която нагласи в другата част на стаята. След това опъна жица от едната стена до другата и окачи на нея завеса, за да може да му осигури някакво пространство лично за него и да му създаде усещането, че притежава собствено жилище — ала въпреки това чуваше хриптенето му, когато той си поемаше въздух, и често се будеше от бълнуването му.

— Ти си добра сестра, щом ме прие — каза й той веднъж. — Късметлия съм да имам сестра като тебе.

Тя възрази; каза, че с нищо не я притеснява и че й харесва той да е край нея, че би могъл да остане тук, като оздравее, и да си намери работа в Габороне, но знаеше, че това няма да стане. Сигурна беше, чу той също го знае, но никой не искаше да говори за това, нито пък за жестоката болест, която изсмукваше бавно живота му, както сушата поглъща пейзажа.

И ето че сега можеше да му съобщи добри новини. Той винаги много се интересуваше от това, което става в агенцията, и я разпитваше как е минал денят й. Не беше виждал маа Рамотсве нито веднъж — маа Макутси не искаше тя да знае за неговата болест, — но вече имаше своя представа за нея и постоянно питаше как е.

— Може би някой ден ще се запозная с нея каза той. И ще мога да й благодаря за всичко, което е направила за сестра ми. Ако не беше тя, никога нямаше да станеш помощник-детектив.

— Тя е добър човек.

— Знам, че е така — каза той. — Сякаш я виждам пред себе си — хубава жена, все усмихната, с пълни бузи. Мога да си я представя как пие чай с тебе. Чувствам се щастлив дори само като мисля за това.

Маа Макутси съжали, че не се беше сетила да му купи поничка, но той често нямаше апетит и поничката щеше да отиде нахалост. Той казваше, че устата го боли и че кашлицата му пречи да яде. Често преглъщаше само някоя и друга лъжица супа, която тя му приготвяше на котлона, но след това му призляваше.

Когато се добра до вкъщи, в стаята имаше друг човек. Тя чу непознат глас и за миг се уплаши, че докато я е нямало, се е случило нещо ужасно, но когато влезе, видя, че завесата е дръпната и че край постелята на брат й, на сгъваем стол, седи някаква жена. Като чу, че вратата се отваря, жената се изправи и обърна лице към нея.

— Аз съм сестра от хосписа към англиканската църква — каза тя. — Дойдох да видя нашия брат. Казвам се сестра Баледже.

Сестрата имаше приятна усмивка и маа Макутси веднага я хареса.

— Много мило от ваша страна да дойдете да го видите — каза тя. — Написах ви онова писмо само за да ви уведомя, че той не е добре.

Сестрата кимна.

— Добре сте направили. Можем да наминаваме да го виждаме от време на време. Можем да донесем храна, ако имате нужда. Да направим нещо, за да помогнем, дори и да не е много. Имаме някои лекарства. Не са много силни, но ще помогнат поне малко.

Маа Макутси й благодари и погледна към брат си.

— Тормози го кашлицата — каза тя. — Тя е най–лошото според мен.

— Не е лесно — рече сестрата. Тя седна отново на стола и пое ръката на брат й в своята. — Трябва да пиеш повече вода, Ричард — каза му. — Не бива да стоиш жаден.

Той отвори очи и погледна към нея, но не каза нищо. Не беше наясно защо е там, мислеше, че може да е приятелка на сестра му или пък съседка.

Сестрата погледна към маа Макутси и я подкани с жест да седне на пода до тях. После, без да пуска ръката му, се наведе и нежно го докосна по бузата.

— Господи наш Исусе — започна тя, — който ни помагаш в нашите страдания, сведи погледа си към този клетник и имай милост към него. Изпълни дните му с радост. Дари го с щастие заради добрата му сестра, която е тук и се грижи за него в болест. И му дари спокойствие на духа.

Маа Макутси затвори очи, прегърна през рамо сестрата и останаха така в мълчание.

Докато маа Макутси седеше край леглото на брат си, маа Рамотсве наближи с белия микробус портата пред къщата на господин Дж. Л. Б. Матекони, която се намираше близо до някогашния Армейски клуб на Ботсуана. Явно той беше вътре — зелената камионетка, която неизменно караше, въпреки че в сервиза имаше далеч по-добра кола, беше паркирана пред предната врата, която зееше заради жегата. Тя остави микробуса отвън, за да си спести отварянето и затварянето на портата, и се отправи към къщата покрай няколкото хилави растения, които господин Дж. Л. Б. Матекони наричаше градина.