Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Отне й почти минута да се овладее достатъчно, за да отговори.

— Ти си един много невъзпитан младеж каза тя накрая. Господин Дж. Л. Б. Матекони не е загубил интерес към сервиза. И въобще не е стар. Той е само на четиридесет и няколко години, а това изобщо не значи да си стар, каквото и да си мислите вие. Освен това той няма никакво намерение да прехвърля сервиза на вас двамата. Това би означавало да сложи кръст на бизнеса си. Разбрахте ли ме?

По-големият чирак погледна към приятеля си за потвърждение, но той гледаше упорито към земята.

— Разбрах ви, маа. Извинете.

— Определено има за какво — каза маа Рамотсве. — А сега имам новини за вас. Господин Дж. Л. Б. Матекони тъкмо назначи помощник-управител на сервиза. Новият управител ще започне тук много скоро, така че му мислете и двамата.

Думите й оказаха върху по-големия желания ефект — той изпусна мазния парцал и погледна неспокойно към другия.

— А той кога ще почне? — попита нервно.

— Следващата седмица — отговори маа Рамотсве. — И не е той, а тя.

— Тя ли? Жена ли е?

— Да — каза маа Рамотсве, вече запътена към изхода. — Жена е, казва се маа Макутси и е много строга с чираците. Повече няма да има мързелуване и игри на топчета. Ясно ли е?

Помощниците кимнаха умърлушени.

— В такъв случай, продължавайте да се опитвате да поправите тази кола — каза маа Рамотсве. — Ще се върна след два-три часа да видя как върви.

Тя се запъти обратно към белия микробус и се настани на шофьорското място. Бе успяла да прозвучи много категорично, докато даваше инструкции на чираците, но вътре в себе си не чувстваше особена увереност. Всъщност беше по-скоро загрижена. От опит знаеше, че когато хората почнат да се държат нетипично за тях самите, нещо някъде не е наред. Господин Дж. Л. Б. Матекони беше изключително добросъвестен човек, а добросъвестните хора не разочароваха клиентите си, освен ако нямаха сериозно основание. Но какво беше то? Дали не беше свързано с предстоящия им брак? Дали той не си беше променил мнението? Може би искаше да избяга?

Маа Макутси заключи вратата на „Дамска детективска агенция №1“. Когато тръгна към сервиза да говори с господин Дж. Л. Б. Матекони, маа Рамотсве я остави да довърши писмата и да ги пусне в пощата. Нищо, което би поискала, нямаше да е прекалено, толкова голяма беше радостта на маа Макутси от повишението и увеличението на заплатата. Беше четвъртък, значи следващият ден беше ден за плащане, пък ако ще и по старата тарифа. Би могла да се поглези с нещо, докато очаква това, помисли си тя, може би с поничка на път за вкъщи. Минаваше покрай една сергия, където се продаваха понички и други пържени вкуснотии, от които се разнасяше апетитна миризма. Но проблемът беше в парите. Голяма пържена поничка струваше две пули, което я правеше скъпо удоволствие, особено като си помислиш колко ще ти струва вечерята. Животът в Габороне беше скъп, всичко струваше два пъти повече, отколкото в родното й място. В провинцията с десет пули можеш да направиш много нещо, а тук същите тези пари сякаш изтичаха през пръстите.

Маа Макутси наемаше стая в задния двор на една къща на „Лобатсе роуд“. Стаята заемаше половината от малка барака от сиви тухли, която гледаше към задната ограда и към една лъкатушеща уличка, обитавана от кучета с издължени муцуни. Кучетата уж имаха стопани из околните къщи, но май предпочитаха собствената си компания и скитаха наоколо на групи от по две-три. Явно някой ги хранеше, макар и на неравномерни интервали, но въпреки това ребрата им се брояха и изглежда непрекъснато ровеха за храна из боклукчийските кофи. Ако маа Макутси оставеше вратата си отворена, случваше се някое от тези кучета да влезе и да я зяпа с печалните си гладни очи, докато тя не го изгони. Това бе по-голямо накърняване на достойнството й дори от онова, което я сполетя в работата, когато кокошки влизаха в агенцията и започваха да кълват в краката й.

Тя си купи поничка от сергията и я изяде веднага, като накрая дори облиза захарта от пръстите си. След като засити глада си, тя се насочи към къщи. Можеше да се прибере с микробус — това беше достатъчно евтин транспорт, — но тя се наслаждаваше на разходката в хладната вечер, а и обикновено не бързаше да се върне у дома. Зачуди се как ли беше брат й, дали денят бе бил добър за него или кашлицата му го бе изтощила. През последните няколко дни той се чувстваше доста добре, въпреки че беше много отслабнал, и тя успя да се наслади на една–две нощи непрекъсван сън.