Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

— Вероятно от някое от околните села — отвърна той. — Най-близкото е на трийсетина километра, ако се върви по оня път. Може би е пастирче, което се е изгубило в пущинаците. Заблудило се е. Случват се от време на време такива неща.

— Но защо няма дрехи?

Той вдигна рамене.

— Понякога пастирчетата носят само по една малка препаска. Може да е загубило своята сред трънаците. Сигурно се е закачила някъде. — Той погледна жената. — Такива неща се случват в Африка. Доста деца изчезват и по-късно се появяват. Нищо лошо не им се случва. Нали не се безпокоите за това дете?

Жената се навъси.

— Разбира се, че се безпокоя. Всичко би могло да му се случи. Какво ще кажете за дивите животни? Би могло да попадне на някой лъв. Всичко е можело да му се случи.

— Да — каза раа Пула, — можело е. Но не се е случило. Утре ще го заведем в Маун и ще го оставим на тамошните полицаи. Те могат да се оправят. Ще разберат откъде е дошло и ще го отведат у дома.

Жената изглеждаше замислена.

— Защо вашият човек каза, че мирише на лъв? Това не е ли много странно?

Раа Пула се засмя.

— Местните хора приказват какви ли не странни неща.

Те виждат нещата по друг начин. Мотопи е много добър следотърсач. Но има навика да приказва за животните, все едно че са човешки същества. Казва, че те му говорели. Твърди, че можел да подуши кога животното се страхува. Такива ги приказва. Просто си е такъв.

Известно време поседяха в мълчание, после жената обяви, че ще си ляга. Казаха си лека нощ и раа Пула и мъжът поседяха още половин час край огъня, разменяйки по някоя и друга дума, гледайки как цепениците бавно догарят и искрите се разлитат нагоре. В палатката Мотопи лежеше неподвижно, беше се изтегнал напряко на входа, за да не може детето да излезе, без да го бутне. Но то, изглежда, не смяташе да прави това — заспа почти незабавно, след като го заведоха в палатката. В момента Мотопи, самият той почти задрямал, го наблюдаваше с едното си полузатворено око. Под лекото одеяло детето дишаше равномерно. Изяде парчето месо, което му дадоха, като го разкъса лакомо, и все тъй ненаситно изпи голямата чаша вода, която му предложиха, като ближеше водата, както правят животните на водопой. Странната миризма не беше изчезнала, осъзна Мотопи — остра миризма на плесен, която толкова му напомняше миризмата на лъва. Но как така едно дете ще мирише на лъв, чудеше се той.

Докато пътуваше към „Тлоквенг роуд спийди моторс“, маа Рамотсве реши, че ще каже всичко на господин Дж. Л. Б. Матекони, без да увърта. Знаеше, че е превишила пълномощията си, като направи маа Макутси помощник-управител на сервиза (самата тя щеше да се почувства много засегната, ако той се бе опитал да повиши неин служител), и съзнаваше, че просто ще трябва да му разкаже точно какво се беше случило. Той беше добър човек и макар да смяташе, че да се държи маа Макутси на работа е лукс, който маа Рамотсве не може да си позволи, сигурно щеше да разбере колко важно бе за нея да има някаква важна длъжност. В края на краищата нямаше значение дали маа Макутси щеше да се нарича помощник-управител, стига да си вършеше работата. Оставаше обаче проблемът с увеличението на заплатата. Това вече беше по-трудно за обясняване.

И така, по-късно същия следобед маа Рамотсве се качи в белия микробус, който господин Дж. Л. Б. Матекони наскоро бе поправил, и се отправи към „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Колата се движеше много добре, след като господин Дж. Л. Б. Матекони прекара доста от свободното си време да човърка двигателя. Той смени доста от частите с нови, които поръча от чужбина. Микробусът имаше нов карбуратор и чисто нови спирачки. За да задейства спирачките, вече беше достатъчно маа Рамотсве само веднъж да натисне педала. В миналото, преди господин Дж. Л. Б. Матекони да се позанимае с колата, на маа Рамотсве й се налагаше да натиска педала три-четири пъти, за да може дори само да намали скоростта.

— Не мисля, че някога отново ще ми се случи да се паркирам в багажника на някоя друга кола — каза с благодарност маа Рамотсве, когато за пръв път изпробва новите спирачки. — Ще мога да спирам, когато си поискам.

Господин Дж. Л. Б. Матекони я погледна тревожно.

— Много е важно спирачките да са добри — каза той. — Не трябва да допускаш спирачките ти пак да стигнат до такова положение. Само кажи и ще се погрижа да бъдат тип-топ.

— Непременно — обеща маа Рамотсве. Тя слабо се интересуваше от коли, въпреки че обичаше своя мъничък бял микробус, който й служеше вярно. Не можеше да разбере защо хората толкова въздишат по мерцедеси, след като има много други коли, които могат да те закарат до целта и да те върнат обратно, без да се налага да похарчиш цяло състояние. Този интерес към колите е чисто мъжки проблем, смяташе тя. Човек може да проследи как възниква при малките момчета, докато си правят модели на коли от тел, и остава до края на живота им. Защо ли мъжете намираха колите за толкова интересни? Колата беше чисто и просто машина, следователно, би трябвало мъжете да се интересуват и от перални или ютии. Но те не се интересуваха. Никой не е виждал мъже да стоят и да си говорят за перални.