Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Бивакът им беше разположен край Окаванго, близо до Маун, под короната на внушителните дървета мопани. На север, на няма и половин миля разстояние, се простираше езерото — синя лента сред кафяво-зелените храсти. Тревата в тази част на саваната бе дебела и тучна — добро укритие за животните. Ако някой искаше да види слонове, трябваше да се взира напрегнато, тъй като пищната растителност пречеше да се съзрат дори техните грамадни сиви фигури, влачещи се бавно в търсене на храна.

Бивакът, който през повечето време се състоеше от пет-шест големи палатки, разпънати в полукръг, принадлежеше на мъж, когото всички знаеха като „раа Пула“ — „господин Дъжд“. Това име му бе излязло, след като твърдението, че присъствието му носи многоочаквания от всички дъжд, се потвърди на практика неведнъж. Раа Пула на драго сърце позволяваше това поверие да се разпространява. Дъждът означаваше късмет, оттам произлизаше възклицанието „Пула! Пула! Пула!“, когато се празнува някое щастливо събитие или се измолва сполука. Раа Пула беше с тясно лице, със загрубялата и изпъстрена с лунички кожа, типична за бял човек, прекарал целия си живот под африканското слънце. Петната и луничките вече се бяха слели и това бе направило тена му кафеникав, като на белезникава бисквита, пъхната в печката.

— Той постепенно става като нас — рече един от неговите хора, докато седяха в кръг около огъня една нощ. — Някой ден ще се събуди и ще бъде тсуана, със същия цвят като нас.

— Не се става тсуана просто като си смениш цвета на кожата — отвърна друг. — Един тсуана е тсуана отвътре. Отвън зулусът е същият като нас, но отвътре си е зулус. Също така не можеш да превърнеш зулус в тсуана. Те са различни.

Около огъня настана мълчание, понеже всички се умислиха над този въпрос.

— Има много неща, които те правят това, което си — обади се най–накрая един от следотърсачите. — Но най-важното е майчината утроба. Оттам сучеш млякото, което те прави тсуана или зулус. Мляко от тсуана — дете тсуана. Мляко от зулус — дете зулус.

— В утробата не сучеш никакво мляко — каза един от по-младите мъже. — Не е така.

Възрастният човек го изгледа свирепо.

— Тогава какво ядеш през първите девет месеца, господин умнико, господин бакалавър на науките? Да не искаш да кажеш, че ядеш кръвта на майка си? А?

По-младият поклати глава.

— Не съм сигурен какво ядеш — каза той. — Но не бозаеш мляко, докато не се родиш. Сигурен съм в това.

Възрастният изглеждаше разгневен.

— Какво знаеш ти?! Нямаш деца, нали? Какво знаеш тогава за тия неща? Мъж, който няма деца, да говори за деца, все едно че е имал много. Аз имам пет деца. Пет. — И той вдигна пръстите на едната си ръка. — Пет деца — повтори мъжът. — И всички са направени от млякото на майка им.

Настъпи мълчание. Край другия огън, на столове вместо пънове, седяха раа Пула и двама негови клиенти. Звукът от техните гласове, неразбираемо мърморене, достигаше до мъжете, но сега те се бяха умълчали. Внезапно раа Пула се изправи.

— Там има нещо — каза той. — Може да е чакал. Понякога те идват съвсем близо до огъня. Другите животни се държат на разстояние.

Един от клиентите, мъж на средна възраст с широкопола мека шапка, стана и се вгледа в тъмнината.

— Дали леопард би наближил толкова? — попита той.

— Никога — отвърна раа Пула. — Те са много плашливи създания.

Жената, която седеше на сгъваем платнен стол, рязко обърна глава.

— Там определено има нещо — каза тя. — Чуйте!

Раа Пула остави чашата, която държеше, и се провикна към хората си:

— Саймън! Мотопи! Някой от вас да ми донесе фенер. Бегом!

По-младият мъж се изправи и се затича към палатката с екипировката. Докато прекосяваше разстоянието, което го делеше от неговия работодател, той също чу шума, включи мощния фенер и зашари с лъча из обръча от тъмнина около лагера. Под светлината се видяха силуетите на храстите и ниските дървета, всички странно плоски и едноизмерни в изпитателния лъч на фенера.

— Това няма ли да го подплаши и да го накара да избяга? — попита жената.

— Може и така да стане — каза раа Пула. Но ние не искаме никакви изненади, нали?

Лъчът на фенера обикаляше в кръг, после освети за кратко листата на една акация, спусна се към корените на дървото и тогава те го видяха.

— Но това е дете! — възкликна мъжът с широкополата шапка. — Какво прави тук едно дете?!

Детето стоеше на четири крака. Обляно от светлинния лъч, то приличаше на животно, стреснато от фаровете на кола, замръзнало в нерешителност.