Алегзандър Смит - Морал за красиви момичета

Тя вдигна списанието, отворено на снимка, заемаща цели две съседни страници. Маа Рамотсве присви очи, за да успее да я види. Бе забелязала, че очите й вече не бяха зорки както преди, и се опасяваше, че рано или късно ще свърши като маа Макутси с нейните странни очила с големи стъкла.

— Това ли е д-р Лийки?

Маа Макутси кимна.

— Да, маа, това е той. Държи черепа на много древен човек. На човек, който живял преди много време и бил много стар.

Маа Рамотсве усети, че е заинтригувана.

— И кой е бил този много стар човек? — попита тя.

— В списанието се казва, че е живял по време, когато почти не е имало други хора — обясни маа Макутси. — По онова време ние всички сме живели в Източна Африка.

— Всички ли?

— Да, всички. Моите хора. Вашите хора. Всички хора. Ние всички произлизаме от едни и същи предци. Д-р Лийки е доказал това.

Маа Рамотсве се замисли.

— Значи всички ние в някакъв смисъл сме братя и сестри?

— Да, всички — отвърна маа Макутси. — Ние сме един и същ народ. Ескимоси, руснаци, нигерийци. Те са като нас. Същата кръв, същата ДНК.

— ДНК ли? — попита маа Рамотсве. — Какво е това?

— Това е нещо, което Бог е използвал, за да направи хората — обясни маа Макутси. Всички ние сме направени от ДНК и вода.

Маа Рамотсве помисли за миг над последиците от тези разкрития. Тя нямаше мнение за ескимосите и руснаците, но нигерийците бяха друга работа. Маа Макутси бе права обаче, разсъди тя. Ако хората по цял свят бяха братя и сестри, сред тях би трябвало да са и нигерийците.

— Ако хората знаеха това — каза тя, — ако знаеха, че всички произхождаме от едно семейство, те щяха да са по-добри един към друг, не мислиш ли?

Маа Макутси остави списанието.

— Сигурна съм — каза тя. — Ако знаеха това, би им било доста трудно да постъпват лошо към другите. Вероятно щяха да си помагат повече.

Маа Рамотсве замълча. С думите си маа Макутси много утежняваше положението й, но двамата с господин Дж. Л. Б. Матекони бяха взели решение и нямаше друг избор, освен да съобщи лошата новина.

— Всичко това е много интересно — каза тя, като се стараеше гласът й да звучи твърдо. — Трябва да прочета повече за д-р Лийки, когато ми остане време. Но в момента ми се налага да посветя цялото си време на това, как да запазя фирмата си. Сметките не са в добро състояние, както ти е известно. Нашите сметки не са като тези, които публикуват във вестниците — онези с две колони, приходи и разходи, като първата винаги е по-голяма от втората. В нашия случай е обратното.

Тя направи пауза, за да види какъв ефект ще окажат думите й върху маа Макутси. Зад тези очила беше трудно да се каже какво мисли тя.

— Така че ще ми се наложи да направя нещо — продължи тя. — Ако не направя нищо, ще бъдем поставени под съдебен надзор или пък управителят на банката ще дойде и ще ни вземе офиса. Това се случва на фирмите, които не печелят, и то е нещо много лошо.

Маа Макутси гледаше в бюрото. След това вдигна глава към маа Рамотсве и за миг клоните на акацията отвън се отразиха в очилата й. За маа Рамотсве това бе смущаващо — все едно да видиш света през очите на друг човек. Докато тя си мислеше това, маа Макутси обърна глава и маа Рамотсве видя за миг отражението на собствената си червена рокля.

— Правя най-доброто, на което съм способна каза тихо маа Макутси. Надявам се, че ще ми дадете шанс. Аз съм много доволна да бъда помощник-детектив тук. Не искам да бъда просто секретарка до края на живота си. Тя млъкна и погледна маа Рамотсве.

Какво ли би било да си маа Макутси, размишляваше маа Рамотсве, да си завършила Ботсуанския колеж за секретарки с резултат 97 на заключителния изпит, но да си нямаш никого, освен някакви роднини далеч оттук, в Бобононг? Тя знаеше, че маа Макутси им праща пари, защото я видя веднъж в пощата да купува пощенски запис за сто пули. Тя си представи как те са били уведомени за повишението й и колко горди са се почувствали от факта, че тяхната племенница, или каквато там им се падаше, се справя толкова добре в Габороне. А истината беше, че племенницата бе държана от съчувствие и човекът, който всъщност издържаше онези хора в Бобононг, бе маа Рамотсве.

Погледът й се премести към бюрото на маа Макутси и към все още отвореното на снимката на д-р Лийки списание. С череп в ръка, д-р Лийки гледаше от снимката право към нея. „Е, маа Рамотсве — сякаш казваше той, — какво ще правите с тази ваша помощничка?“

Тя прочисти гърлото си.

— Няма защо да се безпокоиш — каза тя. — Оставаш си помощник-детектив. Но ще трябва да поемеш и други задължения, след като се преместим в „Тлоквенг роуд спийди моторс“. Господин Дж. Л. Б. Матекони има нужда от помощ във воденето на сметките и кореспонденцията. През половината от времето ще бъдеш секретарка, а през другата половина — помощник-детектив.